Вълчицата
Беше нощ.
Озъби се на спомена.
После тръгна по пътеката,
навътре някъде в душата.
Заспа.
А всъщност виеше по светлото.
Потръпна.
В съня си
бягаше по истини.
А лапите ù бяха изранени.
И миговете бяха изпочупени.
Във кожата ù се заби очакване.
Измъкна го със зъби. И го стъпка.
Жадуваше за сън... стихиен сън.
Във който със луната да се люби.
... Вълчицата простена.
Чу се гръм.
Изляха се по нея шепоти.
Луната стана кървавочервена.
И се пръсна.
Вълчицата сънуваше страстта.
... И се усмихваше в съня си...
~Endless~
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
