Въобще́...

Въобще́...

О, моя Приятелко стара –

ти не си стара, въобще́!...

Знам: любовта не повтаря,

но не може и да расте...

Мислехме, че е голяма –

по-голяма не може въобще́!...

А оказа се страст разпиляна,

а и Вятър няма: да я събере́!...

Изгубихме много илюзии,

а повече не може въобще́!...

За това ли се гледаме гузни

и мълчим все с  въпрос: „Накъде́?“...

О!... Толкова много мечтания!...

Какво ли мечтахме въобще́?!...

А в несбъднати „летни желания“ –

пак се вплита и глас на щурче...

И „всичко“  бе само Начало,

или Начало въобще́...

Като́ – „вълшебно“ огледало

и легенда за „златно ключе́“...

... Изгубихме нейде „ключето“

и легендата с него въобще...

Но аз си останах „момчето“,

което не ще́ да расте!.

Твърдяхме и вярвахме даже –

ако се вярва въобще:

Любовта ни ще се докаже!...

... Но Вечността ́ се оказа: клише́!...

... О, моя Приятелко стара,

ти не си стара въобще,

а в „Стар капан“  Животът ни вкара

и пак се въртим: „Накъде́!?“...

Но единствено са възможни,

ако има възможност въобще́

и посоките неотложни

са: Напред и Назад векове́...

... А днес ни и измъчва Дилемата,

ако има Дилема въобще́,

че в безкрайната същност на Времето

Посоките само са: две...

...И кой ли сега да посочи,

ако имаме избор въобще́:

Посоката вярна и точна,

а грешната – да отрече́?!...

Едната отвежда до спомени

останали нейде въобще́ –

от Забравата не прогонени,

но Разумът, тях ги не ще́...

А другата – с устрем повежда,

ако има възможност въобще́

към хоризонта с надежда

за нови добри Светове...

Към Непознатото тичаме,

а то е примамно въобще́....

Но сме забравили:

 – и да се обичаме,

– и че морето не е до колене́!...

                                    *     *     *     *     *     *     *

... Пак Есен... Ухае на дрожди

с аромат на зрялост въобще́,

а въпрос безответен ме гложди:

– „Защо ли - не ме намразиш поне́?!...“

10.12.2019.