Вървя...

Вървя... вървя..

Незнайно накъде... Спирам се... оглеждам...

И ето, че се намирам на място -

грозно за едни, красиво за други, място не за живите лица,

а дом за умрелите тела.

Вървя по тази почва страшна

и  оглеждам картинката прашна

колко е мрачна.

Тук скелетите изглеждат самотни,

но държат се те за ръка

 и споделят си любовта.

Точно тук,  под звездите,

седнала на мрамора, ме чакаш да дойда,

точно тук, под песента на гарвана.

Умът ми казва, че си дух,

но глух съм за него, слушам си сърцето.

Докоснах те,

усетих те

 и почувствах  как ме желаеш, както аз...

Целунах те веднага и

усетих тогава

как ми спря сърцето...

Вървя аз сега  по пътека една,

под ръка с жена - най-красивата на света.

Тя  дари ме с целувката на смъртта,

по-сладка дори от любовта.