Когато ангелите като теб ме съзерцават с шепот...

Аз усещам.

С твойте тъй космически усмихнати зеници 

Измежду ирисите - въртележка на тъга 

Бих разкъсала всеки белег, който някога сама си причинила

За да поникнат звездните крила

И за да излетиш, там където си по-истинска от "Нея"

Опитвам се да те придърпам чисто метафизично...

Но мъжете нападат с повърхностни задявки и ферментирали отрови,

за да може вече да забравите, че си ти.

Глутницата те поглъща тъй анималистично.

Дали ще бъдеш някога човек за тях?

На следващият ден ридаеш. Рецидив.

Размазана спирала и незнайни (очевидни) истини.

Метаморфоза от рани. Да, Ангелче, душата ти е истински боец.

Усещам бръмченето на TV static-a,

когато устните ти треперят с надежда към мен...

Не. Аз не искам да те използвам. Искам да те обичам instead.

(Защо никога не поиска

да отидем на пикник?)