За гълъбицата
При мен, за нас днес
тя тихо долетя…
В краката ни се сгуши,
сякаш чрезвичайно,
с душите ни се сля
и това не бе случайно.
Седяхме в парка, в тишина,
под есенното свято слънце,
блестеше бялото и
в светлина, а тя кълвеше кротко
от нас подаденото хлебно зрънце,
което ù подхвърлихме с любов
и което привлече рой врабчета –
гладни и кресливи, и се събудиха
в душата моя спомени,
все още живи – за тебе, мамо –
за бялата ти светлина,
за твоето стабилно рамо,
за онези славни времена,
за чеха Сáмо…
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Анна Попова Всички права запазени
