При мен, за нас днес

тя тихо долетя…

В краката ни се сгуши,

сякаш чрезвичайно,

с душите ни се сля

и това не бе случайно.

Седяхме в парка, в тишина,

под есенното свято слънце,

блестеше бялото и

в светлина, а тя кълвеше кротко

от нас подаденото хлебно зрънце,

което ù подхвърлихме с любов

и което привлече рой врабчета –

гладни и кресливи, и се събудиха

в душата моя спомени,

все още живи – за тебе, мамо –

за бялата ти светлина,

за твоето стабилно рамо,

за онези славни времена,

за чеха Сáмо…