За гълъбицата
При мен, за нас днес
тя тихо долетя…
В краката ни се сгуши,
сякаш чрезвичайно,
с душите ни се сля
и това не бе случайно.
Седяхме в парка, в тишина,
под есенното свято слънце,
блестеше бялото и
в светлина, а тя кълвеше кротко
от нас подаденото хлебно зрънце,
което ù подхвърлихме с любов
и което привлече рой врабчета –
гладни и кресливи, и се събудиха
в душата моя спомени,
все още живи – за тебе, мамо –
за бялата ти светлина,
за твоето стабилно рамо,
за онези славни времена,
за чеха Сáмо…
© Анна Попова All rights reserved.
