До утрото отчайващо е рано
В душата й се спираха мнозина –
да пофлиртуват и да се разсеят...
Страхотно време - младите години!...
Доволни си отиваха от нея!
Гощаваше ги с обич до насита,
омайваше ги щедро с красотата...
Живот без отдих, без да се запитат
какво след туй остава във душата!
И ден след ден - минаваха години,
а времето безжалостно летеше.
Животът неусетно си отмина
и сякаш приказка чудесна беше...
А днес е самота. До болка тихо.
И тишината в стаите царува...
Смехът - и той оттук си е отишъл...
Било ли е?... Дали не й се струва?...
Душата й е като празна къща -
прозорците на панти се люлеят,
при всяка буря яростно се блъскат,
а портата, ръждясала, немее...
В безкрайно дългите си нощи само
прегракнал вик на нощна птица чува.
До утрото отчайващо е рано.
А младостта тя вече не сънува...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Роберт Всички права запазени
