Закъсняло признание
Кучето ми умира.
Бавно в очите му потъмнява луната.
Маха ми вяло с опашка за сбогом,
а аз си мисля –
от храната си гони мухите досадни.
Ще ми липсва твоето близване по ръката,
докато сутрин, по хладно, на двора
си пия мохитото.
Вече няма да срещаме и изгрева над реката,
след дългото тичане потопили в нея крака от умора.
В този последен, молещ се поглед,
малко на баща ми приличаш.
Спокойно, приятел, с друго няма да те заместя,
защото и моето време изтича!
Само, моля те, вместо на него,
позволи ми,
по мъжки на теб да кажа пропуснатото:
"Обичам те!".
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Милко Христов Всички права запазени
