Залезът угасна
Дъхът ми спря пред къдравия здрач
повлякъл се по нишки на звездите,
угасна той – самотен стар ездач,
заседнал там в плиткото на дните.
И страстно ме целуват ветрове,
сърцето ми потрепна от ухание,
и с пръсти нежно, сякаш съм дете,
отнася ме в далечни океани.
Задъхана, раздира се душата,
от непознати дивни светове.
И с тези трепети на необята
докосват ме неземни ветрове.
Дори да прекосяваме морета,
аз пак ще чувам горския поток.
Звездите спуснат ли се от небето
слушам вечна песен от възторг.
И в тази мека къдрава омая
прокрадва се уверено денят.
Аз вярвам в него, както във безкрая,
извежда ме от този кръстопът.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Миночка Митева Всички права запазени
