Защо ли, Боже, си подухнал глината?!
Един нишан остава по душата.
Разпятие духовно, земно, от поети.
Предава се Денят на Тъмнината,
за да възкръсне в Изгрев и да свети.
Годината изтича, равносметка дебне-
колко остават коматчета живот?!
На кръстопът пътеките ни земни,
а срещу мелници отново Дон Кихот...
Пътеките ни свършват при звездите
и мигове преливат се във Вечност.
Душата се здрависва със душите
изгонени от Рая за човечност...
Сърцето си да слушаш не е сложно
във всяка пъпка, щом любов се крие
и чудеса напълно са възможни
очите си в аязмо щом измиеш...
Съзираш, че нищожен си на ръст,
щом ябълката е в устата на гадината...
И за любов разпъвали на кръст...
Защо ли, Боже, си подухнал глината?!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Красимир Дяков Всички права запазени
