Затуй
Прибрах си морето и тичах.
Родена в безводна пустиня,
миражи на тебе наричах.
Останах сама и без име.
Но влагата в мене кипеше.
Напираха думи и чувства.
И в своята скръб безутешна
превърнах съня си в изкуство.
Когато заспивам, живея.
Закърпвам отчаяни мрежи
на мокрия пясък, до кея,
и хващам звезди безметежни.
Рои се нощта като пламък,
обрамчен с искри колебливи
и мрежата удря на камък.
Сърцето ми стъпва накриво,
по лунния път се пилее.
Сърцето ми – пясъчен замък,
все още по тебе копнее.
Все още за тебе бленува,
макар че от теб се отрича...
Когато живея – сънувам,
а Спящите ти не обичаш.
6.09.2020
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Димитрова Всички права запазени
