Завръщане в Старият манастир...*
Завръщане в Старият манастир...*
От детските години съм запомнил,
че Раят е за праведни душѝ,
а в огъня бушуващ в преизподнята
отива, който цял живот греши...
.... Край селото ни, скътан в планината,
се гушеше вековен манастир-
там бързоструйно виеше реката
в скалата издълбала чуден вир.
И той за нас тогава бе „морето”
(о господи незабравими дни!...)-
осъмвахме, замръквахме там лете,
лудувайки във сините води...
Живота беше прост като храната
донесъл всеки в своята торба
и пиехме направо от реката,
божествената, изворна вода.
И приказка, която продължава,
и още е- със неизмислен край-
живота беше прелестен тогава
без вариантите му: Ад и Рай...
Досам по-новата камбанария**
бе малка черква сгърчила снага,
по-древна даже и от манастира
на Времето пренесла тежестта...
Зограф незнаен там, във свойто Време
на предната стена под малък свод,
(разбрал че тук живота е до време)
рисувал бе задгробният живот!...
Стената бе поравно разделена
от рамката на входната врата:
отляво- Раят със благословените,
на грешниците- в дясно участта...
И всичко беше толкова нагледно,
че беше лесно сам да избереш:
дали да си безгрешен до последно
и в Рая значи да се озовеш,
или във грях ( дори и да е таен!)
да преживееш земният си дял-
и ето, че за цялата Безкрайност
катрана доброволно си избрал!...
... Капризен вятър разлюлял гората
отвея бързо детските ни дни
със тяхната наивност, че разплата
в „Отвъдното” за всичко предстоѝ.
Оказа се „Отвъдно” вече няма-
Животът ни е тука и сега!...
Дори в бардак да си превърнал храма
и вдигнал върху ближния ръка,
не те заплашва Дявола с катрана,
(грехът сега не се нарича грях!)-
брониран всеки в свойта „каравана”
живее си спокойно и без страх...
... да няма Рай, могъл бих да приема,
от опита си в земният живот,
но Ад да няма, дявол да го вземе-
о, Господи, отново грешен ход!...
... Сега съм тук и търся да открия
от миналото някакви следи,
а Оня вятър пак в гората вие
и манастира тука си стоѝ...
Макар да е абсурдно, вековете
започват бързо да текат назад,
пожарите обезумяли светят,
камбаните тревожно пак звънят...
Вратата все отворена остава,
по двора куца непознат монах,
но нещо непреходно от тогава
останало, очаквам с трепет плах...
А фреската със Рая и със Ада
все там си е- над входната врата,
но тя се лющи и боите падат:
и няма Бог, и няма Сатана...
Пътеката до църквата обрасла
е вече със трева и не личи...
В оградата от саморасли храсти-
цветчета трепкат с плачещи очи...
... Легендите единствено са живи:
(Историята тука е на пост!)
и манастира тайните разкрива
пред всеки канен и случаен гост...
... А нощем, казват, по горите скита
Един от българският Пантеон-
чутовният игумен и комита***
възседнал своя дорест вихрогон...
Коста Качев,
09.02.2013- с.Плаково,В.Търновско
*Плаковски манастир „Св. Илия” на около
18 км. югоизточно от Велико Търново, в Еленския
Балкан. Построен е по време на Второто българско
царство- приблизително 1280 година. Многократно разрушаван, опожаряван и пак изграждан. Тук през 1835 година е основана Велчовата завера от Велчо Атанасов- Джамджията, търговец от В. Търново, капитан Георги Мамарчев и игумена на манастира отец Сергий.
** Строена от Майстор Колю Фичето през 1865 год.
***Отец Сергий, изключителен образ. Игумен на
манастира по време на Заверата през деня и
Хайдутин през нощта.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Коста Качев Всички права запазени
