Еднаквост. До болка различна еднаквост. Полова. Няма каква друга да е.

Полудявам ли?

 Смея се! Удрям мисловни шамари на сърцето си...

Непоклатим си, нали? А чуваш, уверена съм, чуваш скритото туптене! Долавяш ли го? Аха! И аз така си мисля. Нищо, и това ще мине. Ще се разминаваме мълчаливо, докато наистина започнем да харесваме това - да мълчим. Да, да! Нали знаеш - човек свиква. Просто свиква с мълчанието. А то не е злато в тези  случаи. Не е! Пепел, пръст, прах... да... Лудост... Разкриване.

По-силно от хиляди думи. И по-красиво. Но нетърпимо. И ужасяващо. А толкова пъти мислех, предполагах, разбирах, недоумявах и преценях. Риска и цената. Значението и евентуалната загуба. Невъзможността на вероятността да те имам. И безверието на огромната ми нужда. Да. Сега разбираш ли ме, принце от приказките? Твоят мъничък шут вече се умори да жонглира с емоции. Умори се да гълта колебливи ножове и издишвайки пламък от лед да притваря очи, притъпявайки болката. Твоят малък лакей не подбира карети и лордове. Твоят мъничък, малък, нищожен завой не понася бясно хвърчащи коли... и ги гони, изхвърля от себе си. Твоето малко, мъничко нищо. То „е", принце от моите приказки. То „ще е" винаги в нечии сънища. Просто, защото е „то", а без „то-то" не можем.

                          ***

Все рисувам очи. Или техни подобия.

Но какво ли пък значи това?

Сякаш са скрити лъжливи пособия,

с които да видя вълшебен света.

Може би ги отварям, когато не трябва.

И загледана в някой не виждам нощта,

дето всичко във мене обсеби

и превърна във гъста, черна мъгла.

Може би ги затварям, чертаейки слънцето

по платно от красиви, но голи стени

и разказвайки приказка нова на другите

моята, вън, на студа пак пищи.

Тази врява до болка пронизва ми мозъка

и ме кара да вия със глас пресеклив:

„Не, не искам такива очи или техни подобия" -

щом светът е такъв - озлобен и нечист.