Колко хубаво е да бъдеш спокоен и да не ти дреме кой за какво иска да те ядоса. Птичките си пеят, керванът си върви, кучетата си лаят, а на мен ми е все тая за настоящето, щом бъдещето е за другите, а миналото – на мъртвите. Имам всичко, от което се нуждая – себе си. Звъни телефонът, но какво от това?! Искам да остана сам и той няма да прекъсне усещането ми за щастие. Ето, спря. Който и да е бил, да върви на майната си барабар с безсмисления разговор, който желае да водим. Чувам тишината и това е единственото, което искам в този момент. Нещо падна. Дано са цените, но най-вероятно пак някой съсед се чуди с какво да се занимава. Дали да премести предмет едно на мястото на предмет две, или предмет три на мястото на четири. И неговата не е лесна. Уви, простотията по хората ходи, а не по покривите и е нелечима. Аз не бързам за никъде, не искам нищо и не чакам никого. Ако искате да говорите с мен, няма ме! Днес съм на своята си планета и на нея няма място за никой, освен за слънчевото време и усещането, че мога всичко. Знам защо Бог е създал природата, но се чудя защо е създал нас? Онези, които винаги бързат, а никъде не отиват; събарят стени, за да строят нови; купуват коли, за да плащат вредни газове; създават лекарства, за да лекуват раните, които сами са си причинили. Днес обаче няма да съм като тях. Днес ще бъда това, което не съм, докато другите правят планове за живота ми. Ще съм онзи, когото обичам най-много – егоизмът ми. Онзи, който ме отличава от всички и ме кара да крещя от кеф, че не приличам на никого. А довечера, довечера ще отида на концерт, където ще гледам как изкуството ражда изкуство, без да му пука за мнението на когото и да е, точно като мен сега, пишейки по празния лист, оставящ спомени за другите, но не и на самия мен.
© Веселин Веселинов All rights reserved.