Аз тръгвам. Потеглям напред, без да зная какво ме очаква, без да предполагам какъв е пътят пред мен, аз просто тръгвам. И в себе си нямам абсолютно нищо. Оставям се изцяло на произвола на съдбата. Вярвам изцяло на нея. Бавно пристъпвам към това, което предстои. И малко по малко пътят се избистря. Изведнъж попадам в необятно голяма, величествена дъбова гора. И тя не е от онези страховити и тъмни, изпълнени с ужас и мрак гори. В нея цари невероятно вглъбяващ покой. Тя е толкова перфектна – дърветата са разположени на еднакво разстояние едно от друго, има еднакво количество мъх по кората на всяко от тях. Навътре се вижда изящно езеро с кристални води и необичайно гладка, необезпокоявана от ветровете повърхност. Тихо е. И макар да не ми се иска, решавам да продължа напред, защото нещо ме тика, не ми позволява да остана. Започвам отново да крача, този път, макар и с носталгия към гората, крача по-уверено. И както краката ми стъпваха по равно поникналата тревиста площ във Великата гора, изве ...