Пътуване с влак, автобус, автомобил, по суша и море. Просто пътуване - където и да е, когато и да е… Всеки от нас обича да пътува, да се среща с нови хора, да посещава непознати места, да изследва света… За мен лично няма по-хубаво изживяване от пътуването с влак и по-тъжно място от гарата.

  Седя си на масата и пиша това есе, а в главата ми изниква картина, описваща гара, пълна с хора, чакащи да пристигне поредния влак, който да ги отведе някъде, незнайно къде. Ето тук - едно момиче и момче, може би на петнадесет- шестнадесет години, страстно се целуват. Момчето заминава. Кога ли пак ще се съберат? Дали съдбата ще реши да ги раздели завинаги? Понатам - жена с побелели от времето коси нежно целува своя син по челото. Заминава, за да стане войник.

  Ето го, влакът, пристига. Момчето целува за последен път своята любима. Войникът слага пушката на рамо и за пореден път прегръща своята майка. Започва да ръми… Стотици хора с различни съдби бързат към влака, който скоро ще потегли. Нямат време да се поспрат за миг, да си кажат “сбогом”, просто бързат…

  Дъждът се усилва. Аз също се качвам. Влакът потегля. Хората си махат един на друг, за да си кажат последно сбогом. Аз също вдигам своята ръка в отговор на този внезапен порив на сърцето, но някъде по средата се спирам. Спомням си, че нямам с кого да се сбогувам, няма на кого да кажа “сбогом, не ме забравяй!” и да помахам за довиждане…

  Влакът потегля. Аз тръгвам да се разхождам по коридора на леко препълнения влак. Навън времето става все по-лошо. Обгръща ни гъста сива мъгла. Вече не се вижда почти нищо. Лампите в коридора светват. Ето тук в едно купе между млада жена с малко дете и един осемдесет годишен старец има едно място. Място за мен.

  Влизам и сядам. Поглеждам през прозореца, но вън не се вижда нищо. За това премествам своя поглед върху дядото. “Този човек, колко ли е пътувал?” – казвам си аз и се опитвам да завържа разговор. Но човекът, от старост ли, не зная, сякаш не ме чува. Отказвам се. Облягам се на своето място и се заглеждам в лампата, където две мушички се гонят.

  Гарите минават. Хора на най – различни възрасти се качват и слизат, а аз започвам да се чудя няма ли да дойде и моят ред да напусна това малко, подвижно убежище. Но изведнъж си спомням, че аз не знам къде отивам. Спомням си, че пътувам ей така, без път и посока.

  Животът ми бе разбит и вече нямаше какво да правя в моя град, за това реших да се кача на влака и да пътувам. Да пътувам. Да започна на ново място, с нови хора. Може би този път съдбата, о,  ще се усмихне и ще ме направи щастлива. Затова тръгнах и поех в необятното…

  Без път и посока…