В края на 2002-ра година.

Полет от София, за Атина – Гърция

Плахо се настанявам в чакалнята на Летище София. След доста обстойна проверка на пътните документи, кратък разпит за „целта на пътуването” ми и „Приятен полет”, най-накрая мога да отдъхна от цялата тази агония. Страхът дали няма да ме върнат, поставяйки черен печат на паспорта ми, който успях да взема едва преди два дни, изчезна. Но временно...

Преди три месеца

Все пак, ме върнаха от границата и бяха поставили този, така наречен „черен печат”, без някой да ми обясни защо, без дори една дума на английски или на български, „просто и ясно”, с две думи на гръцки, които не разбрах, ми връчиха паспорта обратно. Някой ми подсказа, че са ме върнали и трябва да сваля багажа си от автобуса. Валеше дъжд като из ведро. Нямах чадър. Припомних на себе си, че трябва да чакам автобуса на същата фирма, който щеше да пристигне на ГКПП Кулата, посока София, след полунощ. Сега бе към 22:00 часа. Позорно завръщане обратно към нищетата, към мизерията, към безработицата... Дори небето ме оплакваше! Нямаше да го допусна. Бях се заклел в себе си, че ще направя всичко възможно да замина по един... или... друг начин! Ще пропусна разказа за времето, през което бях принуден да чакам обратния автобус за София, на крак, пред едно чейндж-бюро, в студа, в тишината, плановете, мечтите, надеждите, които загубих, още яростта, която изпитвах към гръцките гранични органи. Върнах се в София.

След три месеца – в деня на заминаването ми.

Доста пътуващи имаше тогава за празниците. Някои отиваха на гости в южната ни съседка, други се „прибираха” там, трети просто бяха на екскурзия за празниците.

28.12.2002г. Няма да забравя този ден. Пътувах към майчицата ми, която шест години – най-хубавите ми години, когато растяхме и се развивахме аз и сестра ми, я нямаше. Адски трудно ми беше да отгледам сестра си сам. Татко не ни помагаше. Смяташе, че така ще станем по-силни, като се справяме сами с „положението”. По-късно разбрах, че е бил прав. Само където за мен и сестра ми той престана да съществува като баща, за дълги години...

Настаних се на удобната седалка. Не смеех да го покажа, но се радвах страшно много. За първи път в живота си се качвах на самолет и за първи път излизах навън от родината. Чувствата са смесени. Знаех, че не отивам „на гости”, както бях казал на контрольорката, при проверката на паспорта ми. До днес си спомням как, някак си „заговорнически”, тя ми се усмихваше, докато и обяснявах, че непременно ще се върна, защото тук са старата ми баба и баща ми, които имат нужда от мен, че всъщност само на гости отивам, за да се видя с майка си и другите си роднини –  баба - майката на майка ми и сестрата на майка ми със семейството й – съпруг и две деца, моята сестра, която бе заминала девет месеца преди мен. Седем души жадувах да видя както никога не съм жадувал да видя някого така. Като удавник за сламка отпих от прескъпото кафе, което сервираха в самолета и се залових за мислите си, че най-после, след толкова години ще ги видя, ще ги прегърна и целуна. Не знам защо, но сестра ми най-много ми липсваше, макар че беше заминала само преди девет месеца. На мен ми се сториха години тези месеци. Дълги години.

След около час и четирдесет и пет минути, (по смътни спомени), кацнахме на летището в Атина. Каква рязка промяна на времето. Докато в София имаше покривка от сняг и скреж, тук дори не бе валял дъжд. Времето беше ясно. Странно, но сякаш дори в самолета ми замириса на море, когато вече навлязохме в гръцка страна и съобщиха, че се намираме някъде над Бяло море. Колко зелено и красиво е всичко от птичи поглед! Имах чувството, че морето е безкрайно, земята също. Но хора не се виждаха от такава височина. От време на време различавах автомобили, когато самолетът летеше по-ниско. Колко малки и невзрачни сме всъщност... А управляваме цяла планета, докарвайки я до климатични промени и катаклизми, като едни кърлежи, впили ненаситно жилото си в прелестната й някога девствена плът.

Атина

Всички слязохме от автобуса, който ни превози от пистата до сградата на летището и се насочихме към пунктовете за проверка. Бяха пристигнали няколко полета. Имаше толкова хора, Господи! Хиляди пъти повече от тези на Летище София. И говореха всевъзможни езици, като по-масово все пак преобладаваше гръцкият. Странно, но и гърци масово емигрирали има много по цял свят. Мислех, че само българите бягаме, неспособни да се изправим срещу собствените си проблеми, предразсъдъци и безхарактерност, относно политиката и законите на държавата ни...

Дойде моят ред. Нещо вътрешно ме глождеше, че ще разберат, че съм сменил паспорта си, другият с черният печат... „изпрах го без да искам с дрехите в пералнята”. Странно. Нищо такова не се случи. Прегледаха паспорта ми, но за друго попитаха. Колко пари нося в себе си и колко време ще остана...

След още час киснене по разните офиси на служители, жалките ми опити да обясня на добър английски онова, което те искат да знаят, се оказаха напразни. Едно е да говориш свободно даден език и друго само да разбираш какво ти се говори, а да не можеш ти да отговориш. Все едно да не знаеш езика на глухонемите и да се опитваш да ги разбереш. Непосилна задача. Слава Богу, дойде някакъв, доста добре облечен, господин. Беше грък. Личеше си, имаше самочувствие и непоклатимост, поне това излъчваше – ерудираност. Поговори нещо с единия униформен и той ми каза една дума, която подразбрах „Ела” на гръцки, ела на български. Тръгнах след него. Носеше и паспорта ми със себе си. Той пред мен, аз след него. Минахме по някакви коридори. Нямаше почти никого в този час, там, където преди час имаше такава тълпа от пристигащи. Бях започнал да се притеснявам. И за себе си – ставаше късно, беше към 18:00 часа, и за майка ми. Горката сигурно се беше притеснила много. Беше ми пратила гръцка фонокарта и й се обадих, преди да се наредя на опашката за проверка. Чакаше ме, така ми бе казала, преди час и половина. Сега се замислих, дали не си е тръгнала, след като са престанали да излизат във фоайето пристигащите. Излязох внезапно от мислите си, тъй като пред мен и полицая се бяха отворили две автоматични плъзгащи се врати и пред тях стояха майка ми и един друг висок, едър господин, който бе облечен в строг костюм. Изненадах се, защото видях как тя плаче, а той приятелски я потупваше по рамото и й говореше тихо нещо. В мига, в който я видях, не можах да се сдържа... Цели шест години не бях виждал майчиното сладко лице толкова отблизо! До такава степен ми бе липсвало, че почти се бях примирил, че няма да го видя повече толкова отблизо! Разплаках се с глас и захълцах, все едно някой мъртъв, любим човек възкръсваше за мен. Забравил за охраната, се втурнах и се хвърлих в обятията й. „Майчице, мамичко... мила майчице! Най-после, майчице!...”- плач и мъка, една огромна мъка, за всичките тези загубени шест години... Не можех да повярвам, но ме пуснаха... След това първите часове с нея ми се губят. Помня само, че по случай пристигането ми, седнахме аз, мама и този господин, благодарение на който ме пуснаха, (адвокат, един от големите адвокати в Атина, на когото мама чистеше дома и офиса), в кафенето на летището. Черпеше той. Усмихваше ми се. На английски ми каза: "Добре дошъл". От години тя се бе превърнала в сестра за него. Нямаше живи роднини, поне не толкова близки, нямаше никой освен майка ми, да се грижи за него, а преди това за болния му баща. Бяха станали повече приятели, отколкото подчинен и шеф. Говориха си приятелски. Този човек по-късно ни бе опора в много задачи и трудности. Ръката, която ни протегна, никога няма да забравя. Със сигурност знам, че никога не са имали други отношения с майка ми, освен приятелски, защото по-късно разбрах, че не е такъв човек. А и най-важното, майка ми винаги ми казва истината. Винаги споделяше с нас всичко, дори за неприличните предложения на някои шефове, които някога са и отправяли. „Единствената мисъл в главата ми бяхте вие, моите дечица, нищо друго не ме интересуваше"-казва и до днес. Бяла робиня бе станала заради нас. И ни превърна в Хора, с главно „Х”. Научи ни да се трудим честно и да вярваме в доброто, да сме търпеливи и предани, да обичаме дори неприятелите си. И когато един ден познати, които бяха дошли от България на гости, директно заявиха, че е станала богата, виждайки уюта, който си бяхме създали през годините, аз, майка и сестра ми, с много труд, обиди, лишения и сълзи -  ние, богатата прислуга на гърците, били сме заможни! Сигурно и парите не сме си знаели... Но мама само се усмихна, прегърна мен и сестра ми и каза: „След 12 години, (бяха минали 5 години, откакто бях пристигнал в Атина), на лишения, на труд и много изгубени моменти с децата ми, сега да, богата съм и няма по-богат човек от мене на света!”- целуна ни и пак си поплакахме. Виждате ли, просто твърде много ни се бе насъбрало през годините от всичко, така че не сдържахме сълзите си дори пред познати, ние, дето сме част от "богатата" прислуга на гърците и не само на тях...