Неделя сутрин е. Събудих се преди около час. Още съм рошава, по пижама и трудно осмислям всичко, което мама току-що е изстреляла като картечница относно задълженията ми у дома.

 Направих си "конската доза"  сутрешно, силно кафе и се взрях в телевизора. Не, не гледах скучните предавания, но звукът ме държеше будна. Отпих от наркотика си, но някак доста ми загорча. Горещата напитка като че ли ми помогна да се съвзема и да изпадна в обичайните си сутрешни разсъждения. Мислено се пренесох година назад и си спомних, как очаквах всяка неделя с нетърпение за да бъда няколко часа с най-близките си приятелки. Гери носеше портокалов сок, а Веси шоколадови бисквитки. Аз правя най-хубавото кафе, та затова винаги се събирахме в нас. През седмицата рядко намирахме време една за друга, но "светата" неделя си беше наша. Понякога се случваше първото ни кафе да е следобедното, ако сме се забавлявали до сутринта в събота вечер, но важното е, че не го пропускахме. А сега си скучая пред телевизора, с чаша кафе пред мен и си мисля:  "Как ми се иска да имаше шоколадови бисквитки и портокалов сок."

 Доскоро с родителите ми се грижехме за известно време за папагала на съседите и той ми правеше компания. Семейство Иванови обаче си взеха птичката и сега ми остана само сутрешната неделна програма по телевизията. И чудя се, как за миг може да се промени животът на човек и най-вече приятелството между хората. Всеки някога поема по пътя си, осеян с щастие, или не. Преоткриваме и понякога забравяме истинското си АЗ. Борим се с трудностите и случва се да претърпим поражение, но важното е - никога да не забравяме за една от най-значимите сили, която ни помага да продължаваме напред - приятелството. И винаги в живота ни да има време за чаша кафе с приятел.

 Не ми се пие вече кафе. Не и толкова горчиво. Сърфирам в интернет и си изтеглям няколко серии от страхотния сериал - "Приятели". Прекарвам почивния ден излегнала се под топлите завивки, с очи пълни с болка, но и неугасваща надежда, че приятелството не царува само във филмите, а и в реалността. И че всички грешим и побягваме понякога, съзнателно или не от близките за нас хора, но любовта към тях живее в сърцата ни.