Този спомен вече е чужд.
Преминава през лицето ти като нещо от друг живот.
Като вик от нечий гроб.
Без да оставя следи.
Без да извиква усмивка.
Без да поражда сълза.
Този спомен вече е чужд.
Непонятен. Неканен. Недраг.
Като нож, който с изненада установяваш, че стискаш в ръката си - до посиняване, до изтръпване, до отмаляване.
Този спомен вече е чужд.
Той е неин - на Младостта.
И тя, като алчна скъперница, е забила нокти в него и не го дава. Не връща нищо от него - дори кратка усмивка, дори миг на тъга. ...