Да речем
Да речем, че всичко е наред. Ще се влюбя. Ще тегля заем, апартамент ще купя, две дечица ще отгледам. И ще работя много.
Да речем, че и жена ми ще помага. Ще работи, ще снове и ще сънува друг, ще ме упреква и ще ме обича понякога.
Да речем, че всичко това е нормално. Да оцеляваме някак. С две заплати не е лесно, но ще се справавяме някак. Децата растат. Ние още сме здрави.
И това продължава. Всичко е пак да речем. Ние започнахме да остаряваме: пак да речем. Трябват средства за лекарства. Остаряха родителите ни. Баби, дядовци... Няма пари. Сега да си смениш няколко зъба е пет минимални заплати. Или толкова пенсии.
Да речем, че можем без зъби. Беззъбо ни мина животът.
Споминават се нашите баби и дядовци – все в ковчези, прогнили от липса на спомени.
Споминават се нашите майки, бащи – и те са в същото гнило легло.
Да речем, че всичко е наред.
Но преди да го речем...
Нека първо да видим кое е наред?
Нищо.
Вярваме в Бога езично и го обичаме егоистично. Зряло, убедено: и в езичието, и в обичта.
После се мъчим да установим кое е всичко? Това, дето не е наред ли?
И накрая – кой казва, че е така: да речем? Кой казва какво да речем?
Никой. И никои. Защото всеки се мисли за всички и така изключва обществото от себе си.
Значи всичко е наред, когато няма ред. Днес. А цели пет столетия българският род е оцелял, без да е смятан за народ.
Без осъзнато общество: наред иде присвоената нередност. И песоглавци с цялата безродност на скупщина свине с парламент.... обладават присвоеното. Тук няма род, нито ценности, нито спомени, които да държат корените здрави. Игото на парите е новото ни робство. От него няма кой да ни освободи. Защото е доброволно.
Така ми се струва.
Където няма бъдеще, там миналото е илюзия. Или излишен спомен. Гротеска.
Да речем.
Между другото, вчера гледах много готин филм. Забравих му името. Беше екшън. По телевизията. Те там само това пускат. От сутрин до вечер. По всички програми. Как хората нараняват или съблазняват хора. Човеците това го могат: какво ще е времето утре зависи от цвета на бикините на синоптичката. А защо пък не? Ще взема да се влюбя. Или да се гръмна. Не че има разлика.
Да речем.
© Владимир Георгиев All rights reserved.
