Седя си понякога на прозореца и гледам как капките  се изсипват от мрачното небе. Сякаш се е отворила някаква тайнствена дупка  с голяма цедка на нея и се излива едно цяло море.
И тогава си мисля – ами ако всеки път, когато вали, едно море изчезва, а сутрин, когато ромоли – едно езерце или нещо по-малко ? Ако е така, колко жалко би било и в същото време колко красиво.  Дали нямаше да гледаме на дъжда с други очи, ако знаехме какво е коствало, за да го има? Нямаше ли да му се радваме, да го ценим, дори да го почитаме, а не да го приемаме за даденост? Не мисля, че има нещо по-успокояващо и красиво от дребни капчици дъжд, които танцуват  на фона на най-прекрасната музика.  Мога да гледам как вали цяла вечност...

И тогава пак си мисля. Мисля си за живота. Мисля си за това  какво му трябва на човек, за да е щастлив? Едно легло, където да спи, една маса, на която да се храни и едно огнище, където да се топли  в студените самотни нощи.  Всичко друго е плод на човешката  алчност за повече и повече. Заобиколени сме от толкова, толкова много ненужни и непотребни вещи. Материалното сякаш се е впило в душите ни и е изменило същността ни.
Човек се ражда, расте, учи, работи. Всеки се старае да изкарва повече пари, за да си позволява повече неща. Купува си скъпи вещи, нови вещи, модерни вещи, ексцентрични вещи, антични вещи – вещи всякакъв вид, с различна форма, произход и предназначение.  Задоволява нуждите, които има или си мисли, че има. Гали егото си или демонстрира класа пред обществото.
 А всъщност той не се нуждае от тях. Пълноценният човешки живот не се измерва в карати и цифри. Не можеш да си купиш семейство и приятели, не можеш да си купиш подкрепата и обичта на хората. Не можеш да си купиш дъжда... Ето пак вали... прекрасно е.

Мисля си ето за такива работи. Понякога се чудя защо го правя. Какво мога да променя? Така е било преди мен, така и ще бъде. Аз съм просто една миниатюрна капчица, която се носи свободно и чака да поеме по своя път в кръговрата на природата.
Казват, че човек, докато е жив, трябва да засади едно дърво, да построи къща и да отгледа дете.  Три прости на пръв поглед неща, които може би крият и отговора на въпроса защо сме тук? Като се замисля обаче  (ето пак се впуснах в размисли ) не искам да знам отговора на какъвто и да е било въпрос. Не искам да знам защо съществува всичко, не искам да знам откъде сме дошли, има ли рай, не искам да знам съдбата си, какво ще ми се случи, кога ще умра. Искам да живея и да се радвам на живота. Искам да гледам дъжда. Него никой не може да ми го отнеме. Искам да прекарвам повече време с близките си, искам да се забавлявам с приятелите си. Не желая да съм роб на нещо или някого. Искам да срещна сродната си душа.

Винаги съм си мечтал или по-скоро представял, как стоя на брега на едно малко езеро, докато вали. Седя, вперил поглед  в нищото и си мисля. Чува се гръмотевица в далечината, неспокойни червеношийки прелитат на друго дърво, за секунда вдигам поглед  и на отсрещния бряг стои тя.  Ангел с белоснежно и чисто лице, със златни къдрици и големи тъжни очи. И ето  тя е там, също като мен. По същото време, на едно място, нашите съдби се срещат  - погледите ни също. Това ако не е истински момент на щастие – не знам кое е.

Мисля си за това понякога и така си давам надежда и стимул да ставам сутрин и да се боря с живота и изпитанията, които ми поднася, а те не са малко. Животът е труден. Красив, но труден. Виждам всеки ден как хора пропиляват живота си. Виждам и други, които го осмислят. Има хора, които се предават лесно и поемат по грешния път. Аз познавам такива хора – ти също. Те са наши познати, приятели, дори роднини. Понякога сме самите ние. Когато животът ни зашлеви с мократа  ръкавица и ни свали бързо на земята, се отчайваме, депресираме се и се заключваме в себе си. Всичко се обръща с главата надолу и сякаш нищо вече няма смисъл.
Лесно се губи смисълът, когато се загуби надеждата. „Времената са тежки, стискай зъби!„ – чувам го постоянно, откакто се помня и вече ми е писнало.

Писнало ми е някой да ми казва какво да правя и какво да мисля. Писнало ми е да ми поднасят смляна информация и да манипулират мнението ми. Писнало ми е от мизерията. Писнало ми е от това никой да не си върши работата и никой да не поема отговорност. Писнало ми е да ми създават илюзии и недостижими мечти. Писнало ми е от некадърни и глупави хора. Писнало ми е, когато постигна нещо, всички да ми завиждат и никой да не се радва искрено с мен.
 Писна ми от всичко.

Само дъждът носи чиста енергия със себе си. Той не може да те ядоса, не може да те нарани, не може да те предаде или да те излъже - напротив, може да те изслуша и разбере.

Локвите на улицата отдавна са спокойни. Спряло е да вали. Хубавите моменти траят кратко, а красивите понякога са неуловими за нашето око – макар да са точно пред нас.  От толкова размисли забравих да му се насладя и го изтървах.  Жалко, че вали толкова рядко.