Господи, защо ме наказа?
Студена пръст, тежиш ми. Искам да стана, притискаш ме. Не съм добре тук, студено ми е. Защо ме наказваш, Господи? Защо ме завиваш с това студено одеяло? Защо жена ми плаче? Не искам да страда. Пусни ме да избърша сълзите й, закриващи красотата й. Господи, пусни ме. Не ми отнемай плътта, не ми отнемай щастието. Господи, защо ме наказа? Душата ми скърби. Опитвам се да заплача, но не мога. Не чувствам вече нищо. Сърцето ми не бие лудо, но любовта още е в мен. Започвам да забравям. Кой съм аз? Спомените ми излитат като птици. Студената тръпка се увеличава. Душата ми излиза, но защо забравя своя верен приятел, тялото. Ей, върни се, долу е жена ми! Защо не се връщаш? Кой ме дърпа нагоре към небесата с невидимо въже?
Чух глас последен. Малката ми внучка, която крещи с последни сили ,,Дядо, върни се!"
© Вера Маджарова All rights reserved.
