Изповед на човека, вкаран в калъф
Имам чувството, че отдавна съм сам на тоя свят. Никой не се интересува от мен. Никой не ме забелязва дори. Даже мисля, че те изобщо не знаят, че съществувам. Не ме виждат. Защо? Може би, защото тук е толкова тъмно! И все пак ме е страх да изляза на светло. Може да ми се присмеят! Може да ме сочат с пръст! Не-е! Тук ми е добре! На тъмно. На сигурно. Всъщност аз съм тук отдавна. Не вървя нанякъде. Просто си седя тук, клатя си краката и чакам... нещо. Страх ме е да вървя. Ами ако нещо ме срещне ей там, на завоя? Пък и от това, да вървиш, няма смисъл! Странно нещо е животът. Уж вървиш нанякъде, а отиваш никъде. Уж търсиш нещо, а не намираш нищо. Тогава какъв е смисълът само да се уморяваш да ходиш? Затова аз си седя, клатя си краката, чакайки... нещо. Нали ви казвам! Странно нещо е животът! Уж дишаш, а не живееш!
© Алиса All rights reserved.
