Накъде вървим? Накъде отиваме? Често задавани въпроси, получаващи още по-често шаблонни отговори в духа на новото интернет осведомяване. Не зная никакви универсални рецепти и готовите отговори отказват да посещават ръмбавата ми глава. Но на базата на едни скромни познания върху материалния свят, такъв какъвто е, използвайки логиката и взаимната връзка между явленията, смятам да поразсъждавам върху тези банални, общочовешки питания. Приканвам читателите към пълно неверие. Нека всеки сам, чрез своя личен опит и умствени възможности, да мисли, критикува и синтезира прочетеното.
И дано се пробуди в масите творческият марксизъм. Тук вече се издадох, но нищо. С каменно лице продължавам по същество.
Първо – накъде вървим е в първо лице, множествено число, следователно имам в предвид себе си и някакво незнайно множество, към което принадлежа. С какви пияници се събирам и по какви вертепи лазя, подозирам, не засяга интересите на широката публика. Значи вероятно взимам под прицел по-широк кръг от граждани, а именно мнозинството от тях в лицето на наемно трудещите се работници.
Повечето хора днес, по света и у нас, принадлежат към тази група, за която още през 19 век е дадено едно чудесно определение – пролетариат. Според небезизвестният брадат човек Енгелс пролетариат се нарича оная обществена класа, която получава средства за живот изключително чрез продажбата на своя труд, а не от печалбата на някакъв свой капитал. („Принципите на комунизма“). Тези работници могат да съществуват само докато намират работа, а намират работа само докато техният труд увеличава капиталът. Век и кусор по-късно дефиницията е напълно точна и издържана. Все още наемният труд е залегнал в основата на производствените сили на нашето общество. Пролетариите никъде не са се дянали, но без да си кривим душата, можем да установим липсата им на присъствие. Сякаш говорим за безплътни призраци, съществуващи само по жълтите листи на отдавна забравени книги. За най-голямо съжаление моите метафизически усещания имат и своите реални основания. С многократно увеличената стопанска ефективност, делът на необходимите работници при непосредственото производство на стоки драстично намаля. В развитите икономики, тези хора се преустроиха в прословутата сфера на услугите, която се разду и ги налапа без да задава излишни въпроси. Реалното производство бе изнесено в редица развиващи се азиатски, африкански и южноамерикански страни, спестявайки на световните лидери наличието на компактни маси фабрични работници в собствените им държави. Та възникна следната казуистика – пролетариат по същество има, макар и силно видоизменен и живеещ при коренно различни условия, а работническо движение няма – без сплотеност, организация или дори минимално разбиране на собствения интерес. И накъде съответно може да върви нещо, което не се движи ? Правилно - наникъде или в най-добрия случай натам, накъдето го тикат. Това бляскаво настояще и плашещо със своята неизвестност светло бъдеще, все по-малко зависи от огромното болшинство трудящи се, прекомерно заети с поставените на дневен ред медийни алабалии. Никога до сега, в цялата история на човечеството, колективният разсъдък не е имал подобно влияние. Прогресът направи лесно натрапването на разбиранията и ценностите на управляващата буржоазна класа върху самотно стоящия индивид. Малки, разкъсани колективи в постоянна вътрешна борба за индивидуални бонуси и привилегии, водят до затворени в своите черупки хора без пълноценни живи контакти – мек материал за обработка и въздействие. Битието води и до съответното съзнание – съвършени егоисти, задълбали в тучните дебри на дълбоките си личностни и емоционални противоречия. Все по-често се среща изказването – „народът изтрещява“. Ами да, такава е средата, световната среда. От нея не можеш да се скриеш в емиграция. Под по-мека или по-груба форма тя ще те намери или ако не теб, то твоите деца.
Няма да се впусна в подробни разсъждения, защо видиш ли в съвременната икономика на услугите избуява индивидуализма на самотно давещите се. За повечето подобни въпроси може да се напише дебел роман, а аз просто коментирам върху очевидния резултат. Есето ми няма за цел развитие на научния комунизъм. Но въпреки всичко нищо не може да спре човек да изпитва жив интерес към бъдещото и към това как да го направи по-благополучно за себе си и за околните. Изразът „ Quo vadis” е непосредствено свързан с друг роден лаф „ И ко праим ся ?“, защото за да идем в желаната посока, може би първо трябва нещо да променим.
И тук следват още вселенски загадки – възможна ли е промяна ? как? Кога?
Не съм пророк. Връзка между масите и революционните идеи в промишлените и развиващите се страни е възможна. По-голямата част от земното население живее в тях. Търпи чудовищен, невиждан от повечето живи европейци, гнет. За съжаление, обаче, боевия потенциал в модерния свят е разпределен иначе. Външна интервенция и дори сносна вътрешна милиция могат да противодействат напълно успешно срещу въоръжено до зъби цивилно население. Печална многократна констатация. Численото преимущество не е достатъчно. Нужно е качество. А къде го има качеството – в ръцете на милитаристичните шайки от шепа държави. Още по-неприятна констатация. Направо да му умре коня на човек от тези констатации. Призиви за създаване на солдатски съвети тоя път няма да свършат работа… Те възникват в следствие на народно творчество сред специфична обстановка и никой мъдър агитатор не е в състояние да ги създаде преди да му е дошло времето.
А кога между впрочем може да му дойде времето ? Още една плашеща… да го наречем даденост. Революционна обстановка може да възникне само при пълномащабен, световен, военен конфликт. При който управляващи биха загубили способност да управляват по старому, а грубо казано „народа“, би прозрял по втория начин, че колибката му гори. Противоречията са налице, арсеналите се трупат в крайна сметка, за да бъдат употребени, а ние се настаняваме в удобните кресла и чакаме сеир. И може би ще го дочакаме.
Какво ни остава – просвета, изгледайте някой филм. Кин дза дза например.
- Ку низвергнати пацаки и помнете пацак, пацака не обманывает* тъй че дръжте се за своите.
*лъже
© Александър Митков All rights reserved.
Естествено, всеки може да има мнение и се радвам, че изразихте вашето. Отговорих, защото имахте и въпрос - вярно не много любезно. Благодаря за правната помощ, работодателят ми ще се трогне, ако разбере, че ще откривам фондация.
От любопитство ще благоволя да разгледам нещо от родните анархисти. Току виж ми просветнало сред "умопомрачението'...