Моето Коледно откровение

Не трябва да бъда обичана. Да даваш всичко за мен, а аз да не чувствам нищо. Не го заслужавам.

Мразя се! Връща се всичко в този гаден свят и ролите се сменят постоянно. За Бога, искам да почувствам, че съм жива, а не съм! Мъртва съм отвътре. Безсърдечна... Нищо няма смисъл така, както имаше преди. Но аз си пожелах да бъда такава преди много много време, още преди да те срещна. Сега съм една развалена машина, а бях дете с мечти. Изпълнена с любов, живец и ценности и това ме правеше красива... не външността и дрехите.

Ти си нещо различно. Или поне беше. За съжаление срещна една развалена машина... Не мога да обичам. Играя си с любовта. Знам, че е грешно, но го правя. Всеки един момент съм различна, ти нямаш проблем с това – свикна, но аз не успях.

Тази Коледа си пожелавам... смисъл.
Не искам да се лутам повече между своята неувереност, предразсъдъци, вина, апатия, липса на желание, любов, дори и на омраза... Не вярвам вече в нищо. Не вярвам на никого. Всичко днес е толкова изкривено, чувствам се празна. Дали това е всичко, за което живеем, защото, по дяволите, нищо, ама нищичко на този свят няма смисъл! Или може би има, но аз не мога да го открия... Искам да усетя, че съм жива.

P.S. Извинявам се, че това произведение, ако мога да го нарека така, е в категория есе. И аз не знам какво точно е - писмо, изповед или нещо друго. Но със сигурност си е едно доста мрачно откровение. Благодаря.