Ако бях милиардер, най-вероятно щях да платя на няколко души да ми направят мой личен остров, на който щях да акостирам всеки път, щом имах нужда от спасение. За мое съжаление не разполагам с такива екстри, затова, когато животът ми премине през буря и корабът ми се преобърне с мачтата, сочеща морското дъното, аз винаги изплувам на повърхността и търся острова си, за да се спася. Островът ми не е никое материално място - било то сред природата или в центъра на града, затова не мога просто да загърбя всичко и да избягам от хората, пък и, честно казано, би било доста глупаво. Когато изпадна в ролята на корабокрушенец, винаги спасителната суша за мен се намира дълбоко в съзнанието ми. Всеки път, щом изпитам нужда да направя нещо, за да избягам от проблемите си или да се успокоя от изнервящото еднообразно ежедневие, се обръщам към себе си и мислите ми ме понасят и ме спасяват. Ако успея да намеря и спокойна среда, в която да изливам идеите си, мислите си, себе си, то тогава островът ми от спасителен би се превърнал в остров на блаженството. Спокойствието, което ме обзема всеки път, щом изпадна в транс от разсъждения, които в повечето случаи са доста детински, е невероятно обсебващо, а най-хубавата част е, че не е задължително да съм корабокрушенец или да съм преживяла буря, за да си правя кратки ваканцийки на моя блажен личен остров. Понякога си мисля, че не е нормално да мисля толкова много, но все пак не е нездравословно да напускаш реалния свят от време на време и да отлиташ до онова перфектно място, което е лично твое и винаги можеш да намериш отговорите на въпросите си там. Никой не може да те изгони или да те обвини, островът ти е единственото място, което те кара да се чувстваш пълноценен и уникален, а не поредната овца от стадото или поредният кон с капаци. Ако островът за мен е съзнанието ми, мислите ми, то спасението е опората, която ми помага да не забравя кой съм и да не се предам след първата буря, а да се боря и да се уча да оцелявам в реалния живот.