По време на турското робство турците са го нарекли Мус Аллах, високо до Аллах, с годините "х"-то е изчезнало и е останало Мусала, така се казва и до днес.

Повеждам ви отново натам, двадесет години по-късно.

Последната събота на август, само девет сутринта, а опашката пред кабинковия лифт е около 100 метра дълга и около 2 широка. Хора, раници, щеки (туристите ги използват за подпиране) и бастунчета.

Всякакви хора, всякакви възрасти.

Търпеливо изчакахме, настанихме се. Кабинките минават през просека в боровата гора, доста високо, минават над пътя за двореца "Бистрица" и няколко пъти пресичат една от ски пистите. Все още всичко е в зелено. След междинна станция става страшничко, високо, много стръмни скали и канари, чувам съвсем тих гласец до мен "Мамо, само да стъпя на твърда земя под краката си!" Дъщеря ми се страхува от високото. След 30 минути бяхме на Ястребец, погледнах нагоре, време беше отново да те превзема Мусала.

Да си призная такава гледка не бях виждала, тълпи хора, сякаш на парад, пътят за хижата беше шарен и пъстър от туристи, по-късно разбрах, през почивните дни преминават по три хиляди души.

Всякаква реч, българска, френска, гръцка, английска. Така е, като не можем да покорим големите, нашата Мусала е добър избор, нали няма три хиляди метра.

Времето беше прохладно, добре, че нямаше вятър. Потеглихме, за децата това бе първото ходене, грешка е, че не го направихме по-рано, но пък и аз, цели двадесет години, а толкова много ми липсваше.

Изпробваха нов седалков лифт на Маркуджиците, един от поддръжката си беше полегнал и се возеше. Забавно, а седалките още с найлоните. По пътя към хижата се виждаха и следи на джипове и строителни машини, жалко, май ще разсипем още едно от малкото останали чисти места в планината.

Ето я и хижата, старата, изгоряла на голи камъни, руини, пълни с боклук, бараките, с олющена боя, няма и спомен от онова свежо зелено, което помнех, а новата, сто-местният хотел, почти е към края на строителството. Странно ми беше да гледам фадромата, странно и тъжно.

Водораслите в Мусаленското езеро бяха нацъфтели и образуваха красиви картини от белите си цветове, а малките рибки плуваха между камъните.

Дъх почивка и нагоре, към заслон "Леденото езеро", покрай пътеката скрили се под клека, надничаха малките боровинкови храстчета със започващи да зреят боровинки, малки планински цветчета, розови приличащи на карамфил (те са карамфил, но в много умален размер и без мирис), бели, много мъх и отново онези прекрасно зелени лишеи образували рисунки по морените.

Поглеждайки отгоре водата в езерата, онемявам, цветът е тюркоазен, бях забравила за тази красота. Мисълта за най-ароматния чай от мащерка на заслона ми даде сили да продължа нагоре.

Вече сме там, оглеждам се, многогодишният сняг по склоновете на върха стои, но ледът в езерото се е стопил. Кристална вода, няма нищо, само вода, чиста като сълза. Домакинката на заслона, стара семейна приятелка, ни подкрепи с малко ром в чая и ние потеглихме, готови да превземем върха.

Тръгнахме по лятната пътека, по-лека е за децата, все пак те не бяха ходили никога, а и гледайки трионите, страшничко е и трудничко лятото да се движиш, разчитайки на въжето.

Камъни с невероятно форми и цветове, а прокраднеше ли се слънцето иззад облаците, слюдата в тях заблестяваше като злато. Морените са се накачулили една върху друга, а изпод тях надничат зелени тревички и мъх.

И колко много хора, едни до върха и обратно като нас, а други продължават към хижите.

Вече сме горе, омаломощени, ех, взел ни е силите градът и застоялия начин на живот, за убиване сме. Бях забравила колко е трудно изкачването откъм Ястребец, през Заврачица е доста по-леко.

И не мога да откъсна очи от моята, любимата гледка, връх Манчо, но този път нямаше диви кози. Около мен гъмжило от хора, пак е хубаво, но не е същото.

Сърцето ми се свива, татенце, да беше тука, а само камъкът, издялан от тези скали, стои на гроба ти. Ние сме тук, на твоето любимо място и внуците видяха къде прекара последните години от живота си. Надявам се да заобичат планината като нас и да я посещават по-често.

На връщане събрахме камъчета. Тръгнах си, а така исках да остана!

Рила - водна, с най-много езера и извиращи от недрата ù двете най-големи реки: Марица и Искър.