Както си стоях на сянка, при мен приседна моята муза. От четири години ме търпи, вече си е част от самия мене. Така си мислех, ама нещо май нещата съвсем не са били толкова розови.
- Ей, моичкия, докога ще те нося на гърба си - сладко прозвучава гласът ù. Ама някак си с една метална нотка, в жегавата мараня не толкова дружелюбно.
- А, че с какво толкова съм те разочаровал - питам невинно аз.
- Ами другите музи, с които другарувам, отдавна станаха известни, и по приеми ходят, и на летни семинари в Созопол се пекат на плажа, пък аз какво - притичвам от година покрай една малка твоя книжка, и това си е. Вече не ти вярвам, че ще ме въведеш във висшето писателско или поетично общество. Загубих ти доверие.
Тук вече започнах да се безпокоя не на шега. Аз я мислех за по-скромна, пък тя какви планове си е чертала пред себе си. И има нещо друго, без муза за къде съм. Не вярвам, че мога сам да се справя с писането. То като си помисля, на нея дължа всичката си, колкото и да е скромна, популярност. ...