Най-великата страст
Омразата много повече хитрува, отколкото се бори с препятствията, които заобикалят неудържимите й амбиции. Докато любовта гледа на своите въжделения безпрепятствено; затова и любовта е твърде неамбициозна.
То е като историята на онова врабче, което не можело да каца. Не знам, дали става дума за някакъв своеобразен животински психологизъм, но врабчето мразело да не лети. Умеело да заобикаля всяка твърдина и така отлагало кацането, може би, в самата безкрайност. Човек не се умаря да мрази, напротив, омразата го възбужда. Така и врабчето не се умаряло да лети, а летяло все повече. Историята разказва, че се намерило някой, навярно персона-с-недъг, която успяла да затвори врабчето в клетка. Но врабчето не спряло да лети и в самата клетка. Това на свой ред, накарало персоната-с-недъг да намрази врабчето, което пък мразело да каца. Тая история свършва с един мистицизъм, бих казал, дори с бутафория: персоната-с-недъг сама се вмъкнала в клетката и подгонила врабчето, за да го принуди със собственото си недъгаво тяло да не лети.
Въпросът за омразата и любовта винаги се е смятал за очевиден въпрос. Но най-неочевидното е – какъв е човекът, който смята очевидните неща. “Аз обичам” при почти всички случаи означава “аз само мразя”. И това е не толкова някаква необходима диалектичност, а преди всичко опит за самозаблуда. Хитростта на омразата е прокарване на амбиции, посредством заобикалките на заявената любов. Точно както врабчето, което обича да лети, го прави не защото обича да лети, а понеже мрази да каца. Такъв е човешкият ум, едно врабче, което заобикаля света и се върти у главата.
Недъгът на персоната-с-недъг е и последната лудост на безтегловното политане – това е затварянето в собствената глава и със собствения ум. Ако кучето гони своята опашка, ние безспир гоним своите мисли. Тая гонитба минава за интелигентност, както амбицията на омразата опитва да се представи като любов.
Да кацнеш е най-великата страст.
© Едуард Кехецикян All rights reserved.
