Нашият дух, българският
2 min reading
Повече от 1300 години на картата на Света има парче земя, запазено за потомците на Хан Аспарух, за хората, изтърпели мъките и подтисничеството, срама и изтезанията, за да извоюват правото си днес да живеят свободни и да се наричат българи.
Това е народът, преодолял безброй препятствия и успял да се пребори и да засвидетелства, че има с какво да се гордее. И след всички теглила, които е понесъл, все пак е съумял да запази едничкото, което живее в нас и което успява да пребъде, едничкото, което е истински важно и което са завещали дедите ни, а именно силният, непоколебим и победоносен дух, носен от българина. Дух, въплътил в себе си идеите за свобода, равенство и братство, осъзнал способността ни “силно да любим и мразим”, да се борим за желаното. И накрая,не трябва да забравяме, че да принадлежим на българския род е не само огромна чест, но и още по-голяма отговорност.
Мнозина смятат, че със смяната на поколенията се изменя и мирогледът, изменят се ценностите, душевността опустява, а тънката нишка между поколенията бива прекъсната, като по този начин нацията ни обеднява и започва да се обезличава. Нима е истина, че младите хора мечтаят да напуснат своето отечество и роден дом, за да търсят и да сътворят своята малка България накъде там, на хиляди километри от най-милото, от истинското, от неосъзнатото, от парченцето земя, не спиращо да ни зове да се върнем, защото сме забравили нещо в татковината, забравили сме своите сърца, които упорито отказват да я напуснат. Нима са факт упреците, отправени към родината, че е като наша мащеха? Нима сме толкова късогледи, за да не забележим, че политика и България не са синоними, че търсим вината там, където тя не е, че всички сме склонни да упрекваме другиго за собственото ни нещастие и безразличие, за собствените ни грешки. Нима не е време да прогледнем и да осъзнаем, че всички можем и трябва да се обединим под крилото на отечеството, за да върнем отново в нас онзи дух, живял в нашите предци и помагал им да се преборят с игото и тежките години на изпитание, защото трябва да усетим какво означава да се чувстваш българин.
Всеизвестно е, че малко нации могат да се похвалят с интелекта, който притежаваме ние, с вродената ни способност да побеждаваме, с физическата ни красота и чар. Твърде способни, но колебливи, твърде умни, но мързеливи, твърде силни, но подкупни, твърде митични, но истински. Да, това сме ние, това e нашият дух – българският!
Повече от 1300 години на картата на Света има парче земя, запазено за потомците на Хан Аспарух, за хората, изтърпели мъките и подтисничеството, срама и изтезанията, за да извоюват правото си днес да живеят свободни и да се наричат българи.
И след всичко казано, време е да се замислим какво точно ни липсва, какво вечно ни се изплъзва и ни пречи да бъдем себе си, какво ни принуждава да бягаме от истинската ни същност, от своите корени и родна стряха. Просто е... загубили сме вярата и надеждата. Вярата в спасението, в собствените ни сили и надеждата, че по-добрият живот съществува, че новото, по-светлото начало е близо.
Затова, хайде българи, вдигнете за миг глави от трудовия делник, пожелайте и повярвайте, че ни чакат по-щастливи дни, че сълзите ще се превърнат в усмивки, омразата в любов, надеждата в реалност и то, чудото, ще се случи, за да изживеем заедно Втория златен век, за да се убедим, че великият български дух не е само мит, че той все още живее в нас!
Това е народът, преодолял безброй препятствия и успял да се пребори и да засвидетелства, че има с какво да се гордее. И след всички теглила, които е понесъл, все пак е съумял да запази едничкото, което живее в нас и което успява да пребъде, едничкото, което е истински важно и което са завещали дедите ни, а именно силният, непоколебим и победоносен дух, носен от българина. Дух, въплътил в себе си идеите за свобода, равенство и братство, осъзнал способността ни “силно да любим и мразим”, да се борим за желаното. И накрая,не трябва да забравяме, че да принадлежим на българския род е не само огромна чест, но и още по-голяма отговорност.
Мнозина смятат, че със смяната на поколенията се изменя и мирогледът, изменят се ценностите, душевността опустява, а тънката нишка между поколенията бива прекъсната, като по този начин нацията ни обеднява и започва да се обезличава. Нима е истина, че младите хора мечтаят да напуснат своето отечество и роден дом, за да търсят и да сътворят своята малка България накъде там, на хиляди километри от най-милото, от истинското, от неосъзнатото, от парченцето земя, не спиращо да ни зове да се върнем, защото сме забравили нещо в татковината, забравили сме своите сърца, които упорито отказват да я напуснат. Нима са факт упреците, отправени към родината, че е като наша мащеха? Нима сме толкова късогледи, за да не забележим, че политика и България не са синоними, че търсим вината там, където тя не е, че всички сме склонни да упрекваме другиго за собственото ни нещастие и безразличие, за собствените ни грешки. Нима не е време да прогледнем и да осъзнаем, че всички можем и трябва да се обединим под крилото на отечеството, за да върнем отново в нас онзи дух, живял в нашите предци и помагал им да се преборят с игото и тежките години на изпитание, защото трябва да усетим какво означава да се чувстваш българин.
Всеизвестно е, че малко нации могат да се похвалят с интелекта, който притежаваме ние, с вродената ни способност да побеждаваме, с физическата ни красота и чар. Твърде способни, но колебливи, твърде умни, но мързеливи, твърде силни, но подкупни, твърде митични, но истински. Да, това сме ние, това e нашият дух – българският!
Повече от 1300 години на картата на Света има парче земя, запазено за потомците на Хан Аспарух, за хората, изтърпели мъките и подтисничеството, срама и изтезанията, за да извоюват правото си днес да живеят свободни и да се наричат българи.
И след всичко казано, време е да се замислим какво точно ни липсва, какво вечно ни се изплъзва и ни пречи да бъдем себе си, какво ни принуждава да бягаме от истинската ни същност, от своите корени и родна стряха. Просто е... загубили сме вярата и надеждата. Вярата в спасението, в собствените ни сили и надеждата, че по-добрият живот съществува, че новото, по-светлото начало е близо.
Затова, хайде българи, вдигнете за миг глави от трудовия делник, пожелайте и повярвайте, че ни чакат по-щастливи дни, че сълзите ще се превърнат в усмивки, омразата в любов, надеждата в реалност и то, чудото, ще се случи, за да изживеем заедно Втория златен век, за да се убедим, че великият български дух не е само мит, че той все още живее в нас!
© Вили All rights reserved.
6 от мен 
