„Не искам да пиша повече, не искам, не искам..." Думите сякаш сами се подреждат в редици по листа. Танцуват, играят, смеят се, плачат. Почти мога да видя лицата им. Усмихват ми се и ме гледат. Казват: „Ти ни доведе тук. Ти!" Сочат ме заканително и се мръщят, когато ги трия или поправям.
Нижа безспир малките войници по листа, а те все по-храбро се съпротивляват. Отказват да излязат на бялото поле. Представяте ли си какъв срам? Думите ми не ме слушат. Аз ги подчинявам в съзнанието си, а те като малки хитри пълководци ми обявяват война. И то кога? Аз, да кажем, съм в добро настроение и искам да напиша нещо весело, да развеселя хората, да раздам малко усмивки. Искам да се боря срещу глада в Африка и простотията в България (това, последното, е почти загубена кауза). Казвам ви, тези малки войници, думите, са толкова инатливи и упорити. Ето, онзи ден, пиша, пиша и решавам, че ще спомена любовта някъде. И ви казвам, като се заинати тая ми ти дума. Седи си там на върха на показалеца и ми вика:
...