„Не искам да пиша повече, не искам, не искам..." Думите сякаш сами се подреждат в редици по листа. Танцуват, играят, смеят се, плачат. Почти мога да видя лицата им. Усмихват ми се и ме гледат. Казват: „Ти ни доведе тук. Ти!" Сочат ме заканително и се мръщят, когато ги трия или поправям.

Нижа безспир малките войници по листа, а те все по-храбро се съпротивляват. Отказват да излязат на бялото поле. Представяте ли си какъв срам? Думите ми не ме слушат. Аз ги подчинявам в съзнанието си, а те като малки хитри пълководци ми обявяват война. И то кога? Аз, да кажем, съм в добро настроение и искам да напиша нещо весело, да развеселя хората, да раздам малко усмивки. Искам да се боря срещу глада в Африка и простотията в България (това, последното, е почти загубена кауза). Казвам ви, тези малки войници, думите, са толкова инатливи и упорити. Ето, онзи ден, пиша, пиша и решавам, че ще спомена любовта някъде. И ви казвам, като се заинати тая ми ти дума. Седи си там на върха на показалеца и ми вика:

- Няма пък да изляза, няма пък! Ти чак сега се сещаш за мене. Все сълзите и мъката са ти на устата. А аз прашасвам там някъде на дъното на твоето съзнание. Е сега няма пък да изляза.

И най-нагло си замина. Но това не беше най-лошото. Тази така важна дума „повлече" след себе си в бодра крачка всичките красиви думи. Видях как Целувката и Радостта си отиват, хванали малките си рицарски мечове. Убедена съм, че Доброто им ги е направило от най-хубавата Стомана. Видях и Сърцето - намусено и мрачно, с кривната корона над „С"-то. То вървеше най-бавно от всички. Когато другите се отдалечиха, то се обърна и ме погледна. Големите му кафяво-зелени очи се навлажниха, също като моите сега. „Ако не спечелиш любовта на своя страна, никога няма да спечелиш мен." прошепна ми тихо то. Продължи да върви бавно, а от кафяво-зелените му очи се отронваха малки, бистри сълзи. Паднали на земята, те се превръщаха в черни капки и пареха така силно.

Не посмях да му кажа нищо. А и какво мога да кажа. Ще се опитам... обещавам... от сега нататък ще бъда... Какво? Какво ще бъда? Онова, което съм била и преди. Думите воюват срещу мен, не защото аз не се грижа добре за тях. Недоволни са, защото не ги използвам по предназначение. Те са създадени да носят радост, понякога мъка и тъга. Това е животът. И ако аз не дам подходящо място на думите, те ще умрат. Представяте ли си колко мъртви думи има по света? Може би всичката белота на безкрая няма да стигне за тях.

Затова, аз посвещавам казаното дотук на всички мъртви думи. Те, горките, не заслужават такава съдба. И ако можех, само ако можех, с моята разбунтувана армия, да ги върна по местата им... И все пак думите ми воюват с мен. Не мога аз просто така да си правя планове за тях. „Любовта" си отиде, сега съм сигурна, че и сълзата ще ми обяви бойкот. Въпреки че аз на нея най-голямо внимание й оказвам. Как няма да ми обяви - нито главна буква, нито нищо. Сто процента вече ме е видяла какво написах. Ама тя е дума-предателка: ту към отбора на Мъката, ту към Радостта. Не мога да я разбера. Хубаво, лошо, тя все се пъчи там най-отпред. Ама стига вече!

С тия размисли до никъде няма да стигна. Война се води с действия, не с мисли. Затова и аз обявявам война. Ще съм силна и борбена и ще изкарам всички думи от полусвитите си пръсти, колкото и да се опъват. А най-много ще изкарвам Любовта, понеже тя най-ощетена се чувства. Ще и приготвя почетно място на първия и последния ред. Нали все реве, че била най-накрая. Сега ще я има и в началото, и в края. И ако пак е недоволна... ще се откажа от нея. Ама и аз ги приказвам едни... Кой би се отказал от тази велика, феноменална, неразбрана и искана   Л  Ю  Б  О  В!!!

Послепис: Изрично настоявам сърцето да спре да рони от онези малки бистри сълзи, защото си опарих пръстите, а като не пиша пак война... „Не е лесно, кога е трудно!" Усмихвайте се повече!