Нетипично за мен, в тази студена и безсънна януарска утрин мрачните ми мисли от последните месеци си тръгнаха без предизвестие. Финансова криза, помийно състояние на държавата и създаваната изкуствено от нас безизходица ми се струват сега дребни житейски проблеми, към които човек трябва да махне с ръка. Дали, за да ги отмести от съзнанието си, за да им удари шамар или просто да ги разреши с лекота, както се получава често с много сложните неща, няма значение.
"Животът е това, което се случва, докато кроим планове за него"! Често срещан цитат, по който погледа ни прескача като по нещо много познато или си казваме празното "ДА". Всъщност той описва един от най- болезнените проблеми на западното, консуматорско общество. Минало - настояще - бъдеще! Живеем в един миг, носейки огромния товар от минало на раменете си. То ни преследва, нашите реални и въображаеми грешки ни се присмиват, докато се въртим неспокойно в топлите си легла, а бъдещето задава въпроси, въпроси: "Ще ми спрат ли парното?", "Ще успея ли с наема?", "Ще успея ли да емигрирам?", "Кога?", "Как?" и по-рядко "Защо?". Миналото е най-тежкото ни бреме, а бъдещето е звярът, истинския страх. Дори да знаем, че ни очаква нещо хубаво, ние се въртим и безсънно се взираме в таваните на малките си стаи. От страх. Описваме го като превъзбуда, като щастливо очакване.  Прикритият страх, че нещата няма да се случат така, както сме ги планирали дни, нощи, седмици, месеци. години, живот.
Не забравяме ли нещо? Настоящето. То е този кратък промеждутък от човешката категория време, който наричаме "Сега". Докато се замислим къде е и вече го няма. Станал е минало, а с миналото не си заслужава човек да живее. То е коварен приятел. Можем само да се възхищаваме и завиждаме на онези източни философи и малцината западни мислители и авантюристи, които са успели да изживеят живота "Сега".За тях друг път. А ние ще се научим ли да ценим предоставената ни възможност да общуваме помежду си и със света и да я използваме като всяка друга материя във вселената. Не е лесно в затвора, в който израстваме. Няма по- висока планина от тази на стереотипите. От мига в утробата започва нашето моделиране. Предпочитаме вкусовете на майките си, имаме здравословните проблеми на бащите си, а характера ни е формиран чрез редица манипулации. Виждаме света през очите на хората около нас. Изпълняваме заложените ни функции като малки тостери. Ама не смелия малък тостер, а обикновени, с по едно гнездо за филийка. Понякога се борим, понякога успяваме, или не.Програмирани сме да възприемаме света като проблем за разрешаване, живота като схватка. Тъпчем се взаимно(дори мравките си стъпват по главите с ред), тъпчем се с храна, със знание, алкохол, наркотици, лекарства, и наричаме това социален живот. Вечер заспиваме със чуждите проблеми, а сутрин се събуждаме с нашите: "Какво да облека?", "Пак съм на работа", "Ами тоя лизинг...". Объркани многоклетъчни, забравили отдавна мястото си. Изгубени. И вечно търсещи "щастие". Запитвали ли сте се скоро какво е това "щастие"? Какво се прави с него? И можем ли да кажем "от 19 октомври 2006 до 20 януари 2009 аз бях щастлив" и да бъдем искрени. Защото щастието съществува само сега. То е като болката, човек не може да го възпроизведе със съзнанието си, може да го изживее. И ако не е зает да гледа напред със празни очи, и да се връща назад с напразни нерви, може да го види пред себе си. Да чака седнало на камъка край кръстопътя, държащо слънчоглед в ръка. И да ти подсказва, че под камъка, в локвата, на върха, в гората и океана се крие един нов за теб свят, в който създанията взимат, колкото им е нужно, алчността е неизвестна, а твоите проблеми всъщност не съществуват. Защото ние сме частица от цялото и въпреки опитите ни да се откъснем и унищожим красотата, мястото ни е там.
Не искам да казвам нищо. Просто съм поредния човек, слушащ I love the whole world по Discovery channel в 5 сутринта. Само че този път се замислих какво има под камъка.