Отарантулчване

     Тарантулата обича мишки. Прави им капан и ги парализира с отровата си. Те висят уплашени и беззащитни, омотани в паяжината му, и чакат смъртта си. Понякога биват изяждани още докато са живи.

     И птици обича тарантулата. За тях бродира най-здравата си мрежа. Те летят свободно във високите клони, играят си и се гонят с вятъра; не виждат паяжината и се оплитат в нея като в калчища. Мъчат се да излязат, а се заплитат все повече и повече. Тарантулата идва бавно, забива жилото си и само след мнута телцето на птицата започа неритмично да пулсира и да трепери. Тя застива на място и разперва за последно крилете си. После умира.

     Тарантулата мрази хората, които не приличат на мишки и на птици. Плете усърдно за тях по цял ден. Вае мрежи от суета и алчност, извезва невежество и властолюбие, арогантност и насилие, егоизъм и завист. Цели държави и общества попадат в капаните ѝ, токсикират се вековни устои и социален безпорядък завзема планетата, обримчена от всеядната злоба на тарантулата.

     Тарантулата няма идеи. Те са ѝ чужди. Знае, че тежат и не ги краде дори. Всяка идея тежи на мястото си – така смята и заобикаля въпросното място, ако има изгледи там да е скрита. За тарантулата идеята е злокачествено образувание, тумор, заседнал в хранопровода на всеки път, на всяко деяние. Сигурна е в своята решимост: превземе ли веднъж планетата, ще направи така, че идеите да изчезнат. Защото промените се раждат тъкмо от идеи, а разтури ли се с тях светът, ще бъде труден за обримчване. Едни ще залюбят свободата и ще се борят за нея; други ще пренебрегнат алчността и парите, трети ще обичат искрено и ще занемарят недостатъците си... Когато няма идеи, нищо не се променя. Всичко е стабилно. Контролирано. Ясно. Предвидимо.

     Много хора отглеждат тарантула като домашен любимец. Смятат, че отровата ѝ е слаба и затова е безобидна. А тя знае, че човеците са заблудени и се радва. Знае също, че хората не могат да разсъждават, предпочитат да съдят.

     Затова хората (но не мишоците и птиците сред тях) са домашните любимци на тарантулата – когото мразиш от сърце, той ти е на сърце. Лесни са за манипулиране тези същества, казва си тя, за отглеждане и за контрол са елементарни. Ако ги заключиш в собствените им клетки – тези, които сами си изграждат, ще се чувстват дори свободни. Ще си въобразяват, ще мислят, че имат щастието и привилегията да дишат въздуха на доброто и достойнството, на безграничния дух и простора, а в същото време ще битуват в мрежата на своите слабости, мерзост, завист, ревност, двуличие, сребролюбие и предателство. „Нека така да мислят – доволства тарантулата. – Свободата е паяжина за човечеството. А срещу достойнството няма противоотрова.”

     Хората постепенно се отарантулчват по същия начин, по който тарантулите се очовечават. Науката все още не знае кое от двете е по-добро и дали изобщо е на добро.