В дупка съм, ров голям в тъмен цвят! Не е пред мен, в нея съм. Тъмно, черно, черно от най-черното. Очите ми свикнаха да виждат, но само тъмни петна. Проклинам дните си в нея, кога ли паднах тук? Загубих мисъл за време, никога не знам! Коя дата е днес? Какъв ден сме? Колко е часът, сутрин ли е, обед или вечер? Да, навярно е вечер, поне за мен, вечна вечер. Не, не заради тъмнината! Не знам за часа, но минутите ще са точно на четиридесет и две, няма начин. Преди, всеки път щом погледнех часовника, стрелката сочеше натам, четиридесет и малко. Ужасно е! Почва, добре че червеите не са тук, но сигурно ще довтасат, щом надушат мойта плът. И всяка сган ще ме надуши, стига обонянието им да работи. Ето, ароматът ми се пръска наоколо като парфюм, не мога да го спра да се процежда от мен, мисля, че твърде дълго стоях, корени пуснах, замириса на мускус, и той има приятна нотка, но само когато е на въздух, а тук той липсва, така че е... Ужасно! Сълзите ми се впиха в почвата, стана кашаво, газя в кал лепкава и гадна, потъвам в нея. Миризмата е толкова гадна, и щом вдъхна от нея, продължавам да плача. А аз дишам постоянно, не мога да спра, не мога, как да се предам!? И с всяко вдишване излиза по сълза, пада тежко кат градушка, минава през сърцето и оставя рана, дупчи го като с куршум, проправя си път през мойто тяло и накрая пада в почвата, но само си мисля, че съм се отървала от тази тежка сълза, разтапя се, размива се в пръста и образува калта, в която потъвам. Част от мен работи против мен, кръговрат, сама се убивам. Ще мога ли пак да се родя? Блъскам по стените, където почвата е суха, рони се, пада на земята и се слива със калта, нищо не постигам, само ровя, правя рова по-голям. Започвам да крещя "има ли някой там" - обратно глас не се чува, даже и ехо няма! "Къде е това там, не виждам светлина" - сама на себе си говоря "сигурно полудях" пак на себе си го казвам и избухвам в смях, да, определено е така, що за човек би се смял на себе си във този ров. А виждам някакво създание, не дава признак на живот, ще се престоря, че на него говоря "хей, какво си ти" - бутам го, не мърда, може би спи, а дали не е проспало живота си и мен, не ме усеща. Навярно е къртица, мижи и нищо не вижда, но то ако беше, поне щеше да надуши моята тъга, за него явно няма миризма, обонянието му съвсем липсва. А, размърда се, но само за малко, явно нещо пропълзя покрай него и той просто отвори уста, като Кит в океана, или като Прасе в калта, в този ров, тази яма много му допада, разлага се и се поглъща. Колко твари има на него производни, само господ си знае колко е създал. Осъдена съм в тази дупка с него, нищо не подозиращ какво се случва с мен. А аз крещя, продължавам да крещя и да търся светлина. Имам нужда от моето успокоително, имам нужда от Теб. Всъщност дали ти не ме навря тук, показвайки ми друг живот, или аз сама си го нахулих, като едно тъпо същество, с разлагащ се мозък в купа с мечти. То все си бе бунище, ама сега на нищо не прилича! А там, там е друго, има светлина, светлината е Любов. Има ли я? Или е нещо по-различно от реалността, може би мечта, да, тя най-силно свети. Ех, мечта, мечта, като падаща звезда и ти някой ден ще пропаднеш тук до мен. Закотвена като от тонна котва в морето от тъга. Грозна е картината, нали? Но в реалността няма нищо красиво, красиви са мечтите. "Дявол да те вземе, реалност, защо толкова често ме посещаваш, махай се от тука, не те ща, искам да преобразя мечтите си във теб, навярно не е непостижимо, само трябва да повярваш, че те са реалността"