Отново се намираме в навечерието на Великия пост. Време, когато всеки от нас трябва да си направи сериозна равносметка за своите постъпки и да подложи на сериозен и трезв анализ и преоценка цялото си поведение. В тези дни на покаяние и жадувана промяна в положителна посока, когато отвред се отправят горещи молитви към Бога за опрощение на греховете, Той поставя пред нас едно важно и съществено условие. Условие, за което красноречиво свидетелстват словата от Господната молитва „Отче наш”:

„И прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на нашите длъжници”. Както става ясно, за да придобием Божията прошка е необходимо и ние искрено да простим грешките на хората около нас. В противен случай, всички наши великопостни усилия мигновено биха изгубили своя смисъл. Прошката е Божий дар. Но тя е и подвиг.  Тя е райско блаженство, изпълващо душата не само на копнеещия за нея, но и на този, който щедро я дарява. Прошката е борба, която човек води със злото вътре в самия себе си. Но тя е и онзи истински и сигурен залог, гарантиращ хармонията във взаимоотношенията на човешката личност с Бога, с хората наоколо и не на последно място със самата себе си. Прошката е също така и онази велика победа над човешката гордост, самолюбие и егоизъм. И накрая тя е въжделеният и чудотворен мехлем, който лекува душите от язвите на обидата и дарява с покой, както жадуващия за прошка, така и прощаващия. Блажени Августин Хипонски пише, че нищо не ни издига в Божиите очи толкова, колкото понасянето на недостатъците на другите. А това означава и опрощаването на техните грешки. Навярно някой би се запитал каква реална полза би получил от евентуално снизходително отношение към чуждите недостатъци. И още, дали подобен поведенчески модел не би изглеждал глупав, детински и наивен? Но какво значение има това как изглежда в очите на хората дадена твоя постъпка, ако в резултат от нея сърцето ти е постигнало хармония, мир и успокоение? Защото това са действителните плодове на прошката. На  дневен ред възниква въпросът какво означава все пак да простиш? Да простиш съвсем не означава да забравиш нанесената обида и  оскърбление, защото тази памет е необходима при изпълнението  на златното за християнството правило „Не прави на другите това, което не желаеш и за себе си”.  Но да простиш означава именно, помнейки урока от причинената болка, да не питаеш злоба, ненавист и омраза, срещайки човека, станал за теб проводник на обидата. Да простиш означава да спасиш душата си от терзания, мъки и неволи. Да простиш означава също и да проявиш  духовна сила, привличаща подобно на магнит към тебе и прошката от Бога. Да простиш означава още и да преодолееш ледените духовни стени, безмилостно издигнати от омразата, ненавистта и отчуждението и да спечелиш в лицето на човека срещу тебе верен приятел и съюзник. Осмисляйки всичко това, нека взаимно опростени да пристъпим към периода на предстоящия Велик пост, та духовно обновени и пречистени, заедно с целия християнски свят да посрещнем и да се насладим на светлото Христово Възкресение.