Дъждът продължаваше да вали, отмивайки и последните следи от есенни листа по улицата. Почувствах как вятърът си играеше с моите коси, развявайки ги в леденото пространство. Едрите капки дъжд пронизваха моето тяло,карайки ме да стена и да се моля за топлина.За миг си представих малката кибритопродовачка, която е намирала живителната сила в малкото, мъждукащо пламъче на клечка от кибрит.Но, уви, аз бях сама, без нищо. В студа. Вървях, вървях… сякаш пред очите ми се нижеха цели дни, през които аз търсех малко топлина.Сякаш заобикалящата ме природа се беше настроила срещу мен. А студът… студът проникваше във всяка фибра на моето тяло, опитвайки се да ме надвие. Нямах повече сили да се боря. Седнах под едно дърво, чийто ствол не биха могли да обгърнат човешки ръце. Но и то сякаш не ме искаше. Клоните му, движени от вятъра, се заплитаха в косите ми и драскаха моето лице. Победена от умората и студа, с натежали от безсъние клепачи, аз само за миг затворих очи. Само за миг… Слънцето грееше високо над облаците. Усмихваше се на всеки, който го сочеше с пръст и казваше “Слънцето е приятел на човека. То ни дарява с жизнената топлина, от която всички се нуждаем.” Природата беше отворила обятията си, дарявайки най – доброто от себе си на хората. И те знаеха това,наслаждавайки се на всеки миг. Видях група деца, които се къпеха в малка, обградена с обли камъни, рекичка. Водата се разплискваше наоколо и мокреше детските дрешки, оставени на брега. Беше топло. Лъчите на слънцето играеха на криеница с малките дечица, огрявайки личицата им със светлина. Детският смях се чуваше далеко и далеко… Очите ми се отвориха бавно и мъчително. Чувах отнякъде детски смях, виждах слънце, чувствах топлина. Раздвижих се, огледах се, но открих друго – тъмнина и студ. Понечих да се изправя, но цялото тяло ме болеше, дрехите ми бяха мокри, впиващи се безмилостно в кожата. Със сетни сили се изправих и тръгнах, но…Накъде? Накъде? Не знаех пътя към дома, а ми беше толкова студено. Сълзите ми, които капеха от очите, се превръщаха в лед. Косите ми, приютили ледените, дъждовни капки, сега бяха побелели от скреж. Треперех. Спомних си една приказка, в която детските ръце бяха изваяли момиче от лед, оживяло пред техните погледи. Чувствах се точно като онова момиче – тялото ми беше обгърнато от лед. Но аз вече не чувствах тялото си, чувствах само леда. Затворих очи. Аз съм снежна кралица. Управлявам ледено царство. Бях в стихията си, защото тялото ми е творение на леда. Сърцето ми биеше под ударите на вятъра. Студът ми беше верен приятел. Перелината ми беше снежно покривало. Перелината ми беше снежно покривало. Прочистих съзнанието си и отново бях сама. Свистейки, вятърът ме пронизваше с ледения си дъх. Наоколо беше тъмно. Нито една светулка не ми показа пътя към дома. Ледени тръпки оковаха тялото ми. Нямах повече сили да се боря. Затворих очи. За последен път.И поех към дома. Студът ме победи.