Той е назад
Искам го с всяка фибра на тялото си. Искам онова топлото, онова близкото в сърцето ми и същевременно така далечно от физиката ми. Искам да докосна онази роза, която така злокобно разрязва съзнанието ми... И... да си намеря кабела. Къде е скапаният ми кабел? Къде е? Сега как ще я свързвам? Как ще свързвам любовта със сърцето си. Ако не я свържа рискувам да я оставя някъде там, дълбоко в пределите на съзнанието си, да я оставя да живее в имагинерен свят и да копнее по реалния.
Цялото ми същество заживя в него. Онзи реален, дълбокомислен мир, към който всеки се стреми. Аз нахлух в него и той ме обсеби, без да пита зрял ли съм или не съм. Да, бях. Бях много зрял и преждевременно зрял. И слаб бях. И тъп. И малък дечко. Бе ми дадено едно, онова едно, до което рядко се докосва масата, а онова другото, което всички са пипали, бе встрани от мен. За мен то бе забранено като ябълка в райска градина. Трябваше да е назад. То трябваше да е назад в миналото. Онова забранено-бленувано трябваше отдавна да е изчезнало някъде в детството ми заедно с наивните представи. Онова обикновеното, което копнея сега. Искам си го. Искам скапания кабел от лев и деветдесет, а не оня златен, оня гаден и разяждащ киселинната ми същност, която и без това не е нищо друго, освен разяждаща субстанция... Маймуна. Това съм аз. Защото не чувствам това, което пиша. То е просто игра на ума, но не отразява сърцето ми. Сърцето спи, замряло в своя наркотичен сън. Упоих го, защото не ща да го боли, какво да се прави. Наркотикът ще го убие. Ако не го надрусвам, болката също ще го претрепе. Резултатът ще е еднакъв. Тогава какво значение има. Нали в новата реалност то няма да ми трябва. От мен просто ще се изисква да съблюдавам зрелостта си. И да не я изпускам, защото изпусна ли я, кучето ще ме изяде и ще стана циник. Зрелостта ми ще е цинична. Светът-куче ще ме е изял. А кабелът ми. Биташкият кабел от лев и деветдесет. Искам го. Той е назад.
Sofia
11.03.200700:20© Владимир Белов All rights reserved.
