Няма по-тъпо нещо от това да си мислиш, че някой или нещо може да те направи щастлив. Глупава шопинг-терапия или още по-глупави покупки, които се оказват, че си купил незнайно защо, само и само в момента да не мислиш за празнотата, която, уви, се оказва, че ти е белег по рождение. И още по-глупаво и егоистично е да си мислиш, че някой друг е в състояние да те направи щастлив, когато самият ти си нещастен по рождение. Тежко и горко на човека, когото си "набелязал", че би могъл да те извади от дупката, която за пореден път се оказва, че е без изход и всеки следващ път става все по-дълбока, сякаш всеки следващ личен провал е средство за дълбаене все по-надолу и по-надолу, от където просто няма измъкване. И запитваме ли се изобщо дали "набелязаната" жертва, чиято роля на "спасител" сами сме й отредили, е готова на това и дали е в състояние да понесе тази тежест, а именно да ни извади от дупката, която е станала наше твърде "удобно" убежище. И изобщо не ме интересува, че утре "небето" в ума ми би могло да бъде по-ведро, както, да речем, че вчера евентуално е било. Сега ме е обзела безпътицата, не вчеара или може би утре... Сега! И не се търпи... Сега ми се живее, не утре!... И като малко дете си запушвам ушите, когато някой тръгва да ми обяснява как трябва човек да има вяра, да има търпение, да мисли позитивно... Защото се уморих цял живот да подхващам пътища, които в последствие се оказват погрешни, да се връщам на изходна позиция и да тръгвам отново по нова пътека, която не е нищо друго, освен поредната задънена улица... Няма пътна карта! Не защото съм зле с ориентацията, а защото просто няма такава карта. И защото все пак някой трябва да играе ролята на "вечно изгубения"... А мен някой да ме е питал дали искам да я играя тая рола?! Или пак съм закъсняла при раздаването на положителните роли, ролите на намерилите себе си... Нямам право да се вкопчвам в някого с надеждата, че може да ме направи щастлива, когато това усещане го нямам вътре в себе си...