Труден залък за преглъщане...
Посвещавам единствено на себе си...
Това, което ще напиша, е толкова лично, че едва устоявам на изкушението да го набутам в дъното на съзнанието си и да се връщам към него само, когато почувствам, че искам, че се нуждая, когато съм сама... Това е емоционалният багаж, който всички ние носим, онези гадни малки или не чак толкова малки неща, които преди време хубавичко са ни накълцали крилцата, огорчили са ни, точно когато сме усетили какво е усещането да ти е сладко и са ни дали такъв урок, че ни е страх отново да посмеем... да обичаме, да се доверим, да опитаме, да поставим ново начало, да полетим... или просто да затворим за миг очи. Страх ни е да не изпитаме поредният удар на съдбата или поредната рана от хората, на които сме направили местенце в сърцето си. Страхът от поредния провал ни задушава, спира ни, оковава с предишните спомени и общо взето ни проваля живота в настоящето. Затова докато не преодолеем миналото, не можем да бъдем щастливи. А за да го преодолеем, трябва първо да го разберем. Спомням си за една стара позната, която след поредната раздяла с момчето, което доскоро е било лудо по нея, беше съкрушена. Звънеше му, търсеше го на работата, у дома му, но той сякаш просто изчезна, нe получаваше никакъв отговор от него. Исках да помогна. И така две луди глави измислиха план за хващане на нечестния Ромео на тясно с едничката цел просто да се изяснят нещата. Запознах се с момчето в сайт за запознанства, където се регистрирах специално за повода. И не беше никак трудно да го убедя да се срещнем още същата вечер. Отидох с въпросната си позната и естествено ме доядя, че не взех фотоапарата да го снимам, защото смайването, изписано на лицето му, беше доста комично. След като проведоха един честен и зрял (поне от нейна страна) разговор, тя сама се убеди, че той не си струва. След като си изясни взаимоотношенията, които и тежаха, натъжаваха и не я оставяха да спи толкова дълго време, тя успя да обърнe нова страница. Депресията от раздялата премина бързо и тя продължи напред. И чак сега, когато се връщам към този спомен, разбирам истинският смисъл на нещата. Та и аз допреди няколко месеца не можех да преглътна едно мълниеносно "сбогом", което кънтеше в сърцето ми толкова оглушително, че бях глуха за други гласове, бях сляпа за други очи, устни и чувства... Но когато намерих причините и отново ми предложиха на поднос същите тези лъжливи устни, същите предателски очи, аз вече бях готова да ги оставя на гарата "минало" и се качих за следващия влак. И нямаше объркани чувства, които да ме спрат да обичам и да оставя отново да бъда обичана! Пиша всичко това не защото личният ми живот е от значение за някого, а защото личният ми опит може да бъде от полза. Емоционалният багаж тежи... Оставете се на свободата да забравите предишните грешки, да си ги простите, не ровете в старите рани, позволете да бъдат излекувани...
© Таня Атанасова All rights reserved.
