Nov 8, 2009, 12:23 AM

Тъгата е красива 

  Essays » Personal
2056 0 3
2 мин reading

- Тъгата сама по себе си. Тъгата по някой, тази, стаена в душата ти, тя е красива.
- Не, нищо красиво не виждам в нея. Болезнено е!
- Помисли! Когато тъгуваш, тъгуваш за някой, за нещо, което обичаш, което ти липсва. . .
 Момент да си поема въздух. Попивам сълзите от лицето си и бавно отмятам коса. Дишам. Мога, да! Тя има право. Приятелката ми отново успя да ме успокои, да ме замисли, да прокара нотка надежда в душата ми.
 Красиво е! Всичко е толкова красиво! Любовта ми към него, очите му, целувките. . . И сълзите ми сега са красиви, защото идват от искрения облик на душата ми. Нещастието ми не е породено от лош късмет. Вече не! То е, за да ме води към истинската зрялост и познание.То е, за да ме изправи следващия път, щом се спъна в детските си, чисти мечти. Онея мечти, които никой никога няма да ми отнеме, защото те са част от блясъка в очите ми. 
 Не съм егоист. Спирам да плача. Той може да ме чуе и да усети болката ми. . . Не искам да го натъжавам. Той не е виновен. Животът е такъв. Всеки някога тръгва по своя път,  дори и той да е на хиляди километри от щастието... Втурва се, защото битието го принуждава. И, ако досега наричахме парите изкуствения Бог, от днес за мен този Бог е най- истинският!  Не е фалш. Не е лъжа! Всички осъзнаваме, че сме едно нещастно племе, което непрестанно принася в жертва щастието си. Аз не съм Бог, но не искам и да съм част от това племе. И, докато най-близките ми хора почитат този Бог, не ще спра да чувствам, че съм просто поредната жертва.
 Хайде, мамо! Тръгвай вече! След около два часа ще махам отчаяно на гарата. Няма да махам на любимия, а на влака. С надежден поглед  ще изпращам своята тъга, та дано машината усети болката ми и мигновено спре. Нека не го пусне при себе си. Нека го върне при мен. Защото, ако трябва утре отново сянката ми да витае на мрачната гара, то не знам дали ще се справя. . . Отново да тая болката в душата си и да прикривам сълзите си с "Довиждане, мамо! ''
 Сега държа химикала и черня белия лист. Но той е както винаги- всеотдаен, съпричастен, най-близък. Той никога не ме упреква, никога не ме хули. Винаги ме изслушва и попива всяка моя сълза. Никога не ме принебрегва. . .И никога не ми напомня, че човек сам кове дъдбата си!

© Веселина Костадинова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??