Призрачни спомени обладават съзнанието ми.
Не чувствам вече топлината, а студа им.
От всичко друго мога да избягам, само не и от тях.
Там виждам истинското си Аз.
Страхувам се... от себе си.
Умирам от страх да не сторя минали грешки
и цял живот да се лутам в кръговрат.
Не зная какво да правя... затова просто стоя
и се опитвам знаците да "чета".
Но мируването не ми е в стила.
А може би точно то е отговора.
"Остави се на течението" е изтъркано клише.
Кое течение?
Течението го създавам аз - подвластно на емоцията.
Тя е, каквато аз реша. Но липсва нещо... чувство.
Не съм безчувствена... а се чувствам такава.
Да не би да ослепях към красотата край себе си?
От години правя опити и все не се получава.
Наказание? Обречена на самота и неразбиране ли съм?
В ада ли живея или сама си го създавам?
Мечтая отново очите ми да заблестят
и искрено да се усмихнат.
Сълзи безспир пролях. Тъга безкрайна овладях.
Душата все ми плаче. Как да я успокоя?
С нищо вече не се получава.
В себе си се сгуших, страхувам се да се обърна към света.
Не бях такава. Какво се случи?
Ще ми подаде ли някой ръка?
Всъщност, няма да го позволя.
Слизам... приближавам се към дъното.
Съвети не сами нужни. Емоциите ми не са ви чужди.

Искам просто той да дойде. Да ме прегърне.
Да ми се усмихва. Да ме обича...
и никога повече да не ме използва.
Защото стигнах дотук от разочарованието и
унижението, които той ми причини, а аз го позволих.
Само той може да ме спаси.
Няма да го търся. Нямам сили за това.
Никой никога не съм използвала,
а защо ми го причиняват... Защо?!