За известността и дребнодушието

В нашето общество от години се наблюдава една особена глупост- някаква вродена склонност да се трупаме около „големците“, да се умилкваме около известните, а също и онези, от които имаме полза, да им целуваме ръка като на болярин, сякаш тяхната сянка е по-ценна от човека до нас. Това стадно преклонение пред всеки, който се е добрал до слава, е толкова вкоренено, че понякога прилича на народопсихологичен недъг. Българинът често гледа на своя съсед с пренебрежение, но щом види „звезда“-омеква, разтапя се и забравя кой е, откъде е и кой стои до него.

Ганьовската душевност е като вечно наведен врат- пред силния лази, а пред своя си размахва мускули. В това огледало виждаме не само героя на Алеко, но и мнозина наши съвременници, готови за снимка с известен, но не и за добра дума към собствения си брат.

Подобно поведение не е ново. Още в „Чичовци“ Вазов осмива дребнодушието, раболепието и вечната готовност на българина да се кланя там, където смята, че ще получи облага. Героите му се делят, ежат, сплетничат, но щом се появи някой по-високопоставен- изведнъж всичко утихва, гръбнакът омеква като стар ремък, а речта се превръща в сладникава и кротка. Не е трудно да открием същото и днес: хора, които се правят на „важни“ пред своите, но се превръщат в послушни агънца пред публичните фигури.

Тази нагласа- да слагаме чуждите с приоритет, а своите да мачкаме е една от най-горчивите рани на българската нравственост. Тя прави народа разпокъсан, склонен към завист към ближния и сляпо възхищение към някой, когото дори не познава. Но какво друго може да се очаква от общество, в което славата е почитана повече от честта, а „важните“ хора получават поклон до земята, докато истински стойностните остават незабелязани?

Докато не се отучим от това робско преклонение пред „великите“ и не започнем да ценим онези, които ги наистина ги е грижа за нас, ние ще останем в омагьосания кръг на ганьовщината и чичовската дребнавост. Народ се крепи не от снимки с известни личности, а от уважение помежду си.