Дистанцирам се от лошото, опитвам се да не го задържам в мисълта, да не се тревожа, но въпреки това, понякога усещам дъно, загубил съм равновесие.Случва се, когато възторгът от постигнатото отглъхва. Вълната е друга, квантите на енергията не откриват посоката, загубвам опора. Знам го , но понякога скъсаната струна на настроението и самочувствието ме преследва упорито с фалшиви звуци. Объркващо е , когато едно и също нещо се случва, а отеква с различен знак.Нещо като аритмия на нормалното, която се появява и после изглежда се разболява духът и започва тихичко да боледува. Дали , поради дълга употреба или повреда се изтощават "батериите" на енергията,самочувствието, излъчването на доброта, или се достига до някакъв предел, след който случващото се няма значение? Дали така не пропълзява неусетно безразличието и липсата на вкус към живота? Преравям тревожно оределите и поовехтели близости, за да потърся опора.Но дълго неотваряна врата или оставена задълго полуотворена, вече не е врата към просветление и избавление. Случва се, посоката на пообраслата  с бурени пътека да не води до никъде, защото духът на другия също е боледувал и навярно се е споминал. Ще премине като всяко нещо кризата, казвам си, но си задавам и тревожния въпрос дали улучвам мярата в общуването, защото понякога в стремежа да давам, да помагам, да съм добър, не съм ли в ролята на " прекаления светец, който и на Богу не е драг"? Спомням си и за мъдреците на изтока,които разсъждават за " непоисканата помощ".Идват трудни времена и в обветрената отвсякъде дуща остават все по-малко места, където можеш да се подслониш на завет и да притвориш очи., потънал в обятията на измамното спокойствие.Душата се блъска и огъва от тревогите на деня като опърничево и несговорчиво дете, защото тя самата все по-трудно се справя с предизвикателствата. Тогава инстинктивно човек търси убежища за спасение, но неочаквано осъзнава, че с годините започва по-рядко и по-трудно да преминава през онази прекрасна граница между илюзиите и реалността.Пътят назад е изминат. Оставам потънал в тъгата на лъжовния свят, пълен с хубости, но и с лошотии. Дали последните не трябва да бъдат възприемани и мислени със спасителното " било, каквото било - минали неща...",защото животът, въпреки всичко, продължава все тъй хубав и неповторим?