С времето, под товара на натрупаните години, все повече се убеждавам, че познаваме само онзи свой лик, който всекидневно виждаме в огледалото. Другият лик- този на вътрешната същност, все повече избледнява и губи очертания. Тъй, докато един ден неусетно идва прозрението, че всъщност прекарваме живота си напълно непознати за другите и което е най-страшното - и те остават непознати за нас. Както и да броим познанствата, приятелствата и роднинствата, истината е обезкуражаваща - общуваме с малцина за нищожни неща. За останалите просто ни няма. Сигурен съм , че някой, някога е отправял зов към мен, но не съм могъл да го чуя, защото житейският вятър точно в този миг е преминал в буря.Дори ми се струва, че съм виждал самотната фигура на другия и  той  се лута, изгубен без път в непрогледна тъмнина. Възможно е даже някога да сме се срещали - мимоходом по някакъв повод, но сме се разминавали - било е ненужно виждане.Също както в някой денонощен интервал за миг, през случайно зейнала пролука, съм погледнал към необятността на всекидневието... Сред моите болки,капризи,разсейвания,гневения не съм успял да проумея простата истина, че е смехотворно да гадая и съдя за житейския космос, след един единствен поглед към него през случайна пролука.Съизмерването е потресаващо със своята безсмисленост. И се питам , полушеговито, полусериозно как  би могло безвъзвратно изличеният ми лик да събере чертите си отново. Ще се получи навярно нещо като счупено и след това неудачно слепено огледало. Отломъците, дори най-дребните късчета, уж си пасват, но цялото вече не е същото. Не знам как стана, но пламъкът, който винаги съм искал да запаля в нечии очи, подхвана мен самия. Най-напред пламна дрехата, прикриваща самотата, а после лумна осиротяла душата ми.Сигурно затова  някой път нощем чувам вик, по-скоро протяжен и тъжен вой. Сякаш вие предаден човек и воплите му потъват завинаги нечути  в мрака. И нечезненето на вика - зов е страшното. Опасен е страхът от изчезването на личността, от която понякога е останал само  един  вик.

    Все по-рядко си спомням, че съм бил поданик на обич,  крехка и мимолетна, но обич. Друг път ми се струва ,че съм бил винаги само  вик, не дори зов, а неадресиран вик, отекнал зловещо в бездната на отчуждението. Някой път си мисля, че и викът не е мой. Тогава съм склонен да вярвам, че всъщност  съм долавял само ехото от нечий вик - нещо като   вик и ехото му, съчетали  се за миг. Давам си сметка, че тъй е било винаги, когато човек дръзне да се докосне до тайнството на  самотата и анонимността. Тогава  неразбирането на себеподобните не е тъй страшно, както изглежда, защото това е част от необятната вселена на близостите , които  се пораждат от взаимността, а тя никога не е едностранна и оцелява чрез обгрижване. В  такива мигове разбираме, че сме доловили само сянката на обречеността си да бъдем самотни.  Осъзната , самотата  изглежда неизбежна, поради сложността и убегливостта  на природата си .       Сред безпътицата и тревожността не ни остава друго освен, все пак, да се окуражим. Можем да викнем по самотата, като по бездомно псе. Да я проклетисаме, защото подозираме, че се вселява в нас, за да ни обърква, да ни оплита в мрежата на въпросите, които са без отговор, за да се разминем с  избавлението от нея за пореден път.