Apr 1, 2015, 1:12 AM

За вятъра, съдбата и живота... 

  Essays » Phylosophy
2134 0 5
4 мин reading

За вятъра, съдбата и живота...

Дали съдбата на един човек прилича на носещ се облак, който не може да бъде управляван? Или е възможно незначителният човек да контролира вятъра, който носи този облак? А може би посоката е винаги една и съща, независимо от всичко? Дали пък всеки не създава свой собствен бриз, който го води по пътя на живота? Един го пропътува като следва мечтите си и се бори за своите цели, а друг безропотно изживява съдбата си.
Ами ако приемем, че Предначертаното не е преходно или променливо? Тогава хората са просто кукли на конци, дърпани от всемогъщ кукловод. Че и как иначе - нима може малкият човек да има власт над нещо толкова величествено като самия живот? Онази незначителна прашинка на декора на необятния Безкрай? А нима не може? Именно този заключен в светлината отблясък - човекът - е способен да покори дори небето. Стига да вярва в собствената си сила, то нито съдбата, нито знаменията ще имат власт над него.
Съществуването ни прилича на снежнобяла прашинка, рееща се над хоризонта. Човекът, гордо застанал върху своя облак, плава в небето на Живота, изграждайки своя собствен жизнен път. По време на пътешествието си, той се сблъсква с много други небесни пухчета, с техните чудни причудливи форми. На небето на Живота е изпълнено с хора, извисили се на своите облаци. Именно там се раждат хиляди чудновати съдби!
Някои облаци са обагрени в нежните разцветките на изгрева - децата, които ги управляват, тепърва започват да опознават и пренареждат градивните частици на своята съдба. Те напомнят на всички останали колко необятни са замъците на Фантазията.  Други пък са снежнобели - озарени от обедното слънце. Водачите на тези облаци винаги успяват да пропуснат някой и друг топъл лъч през себе си. Има си облаци за всичко: трети са вечно навъсени и буреносни. Върху тях обикновено пътуват хора, дето цялата Вселена им е крива. Най-красиви и мъдри от всички обаче са облаците, които танцуват меланхолично на фона на капещото слънце, чезнещо в дълбините на хоризонта, някъде зад високите планини, които още не са изкачени, сега осветени от последните лъчи на есенния залез. Това са хора вече извървели своя жизнен път. И навъсените буреносни облаци и веселите бели, та дори и онези, огрени от утрото - всички все някога ще се превърнат в точно такива меланхолично оранжево-червени облаци.
Тъжно е обаче да ви призная, че има и хора, които си стоят на земята, вкопчени здраво в реалността. Те са изгубили своите наивни детски разбирания, спрели са да преследват своите мечти. Облакът просто се е изпарил изпод краката им. Падналите винаги имат един и същ поглед - на хора, загубили смисъла на своето съществуване. Те се приспособяват към животът там долу, на Земята, и забравят, че някога са се реели из небесния Безкрай. Следват безпрекословно волята на съдбата, водейки монотонен забързан живот и никой от тях не гледа към пухкавите облаци. Ние, хората върху именно тези облаци, ги наблюдаваме. Всички те са точно като птици, гледащи с невиждащи очи през здравата решетка на клетката, изваяна от заучени мисли и действия. Готови да отлетят към въздушните замъци на Фантазията, но заклещени в затвора на собственото си ограничено мислене, загубили вяра в себе си.
Наистина, светът се промени. Хората спряха да мечтаят да достигнат това, което е отвъд хоризонта на познатото. Спряха да си фантазират. Да си представят, че летят. Да се питат. Просто съществуват, носят се като неразцъфнали цветя по порива на вятъра - съдба.  Дори трептящите звезди, образ на експеримента, сега плахи и свенливи не смеят да се покажат на небосвода. Вече само мечтателите обитават въздушните замъци на Фантазията. Аз пък съм част от онези, които вярват в силата и потенциала на човешкото, и знам, че в някое съдбоносно есенно утро, някой ще открие изгубения смисъл в съществуването на забързаните земни хора, а те, точно като птици отново ще обърнат поглед към бленувания Безкрай. Ще разперят криле и ще си спомнят как се лети.
Ами ти, драги читателю, и ти ли спря да гледаш към небето? Към трептящите звезди и реещите се облаци? Спря ли да търсиш свободата? Забрави ли, че и ти някога обожаваше да бягаш от реалността във въздушните замъци на Фантазията? Нима не помниш какво бе чувството: да летиш в тези лазурно сини небеса, да си истински свободен и сам да направляваш своя жизнен път?

© Натали All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Поздравления
  • Благодаря ви от сърце за коментарите =) Наистина ме зарадвахте с написаното!
  • Чудесно! Яхвам си облака и отивам да си посетя въздушния замък
  • Е, отдавна не съм виждал и чел истинско есе. Тук го прочетох. Браво, че има такива млади хора.
  • Докато има летящи хора, дотогава ще има и надежда...
Random works
: ??:??