На сбогуване
Добър вечер, сенки копринени,
потопени в кристалния мрак.
Тишината, преборила зимата,
като паяк изплита мъгла.
И къщата, в мрежи обрамчена,
свлича покрив, мазилки руши.
Да забравим, че здравецът някога
дъхави дрехи си ши.
Да забравим, че крушата щедро
раждаше плод и дъга
и блестяха предколедни свещи
в косите на крехкия сняг.
Ах, не мога, сенки копринени,
да си тръгна от тези стени!
Тук душата ми сякаш зазидаха
всички мигове зли и добри.
Тук остава сърцето ми, влюбено
в някого – замечтан и красив.
Вън ме чака погледът скучен
на един мъж, съвсем мълчалив.