В един момент оставаш сам,
колкото със себе си си прям,
осъзнаваш,че няма да си там,
в своето минало така оставено,
но може би никога забравено...
Оставаш със спомените твои,
платени със сълзи безброй.
И няма ги вече онези очи,
в чийто блясък себе си откри.
Няма ги вече онези ръце,
прегърнат ли, болката да спре.
Няма ги вече и онези проблеми,
белязали миналото като емблеми,
а тогава бяха големите дилеми
щастлив ли си, не си ли,
а сега си тук, боли ли?
Не е както беше, като че ли.
Самотата ти дали ще спре?
Потъваш в нея като в море...