* * *
Времето ме остави задъхана
със стрък цветя в ръка
и свещ във другата.
Така ли свършва всичко?!
Без последни
писма,
редове и въпроси.
Без дилемата "как" и "защо"
и клюки солени
за после.
Наболелите проблеми
се преглъщат на обед
с цигара свита набързо
и чаша смирение.
Потъвам
във ваната празна.
От глътка вода се напивам.
Днес заобичах жълтото,
което съм мразила винаги.
Дали защото навън спря да вали
тичам по пътеката,
по която все лазех.
Пролет ли е
или твърде много искам
минзухари
ръцете мои да галят.
Време е да измия лицето си
от солта на зимата.
Да махна черното
и да открия
къде преди време
скрих
палитрата
и моливите -
днес теб ще рисувам.
Светло ми е пред очите.
Като на празник.
А февруари ме сочи със пръст
кацнал на черешата вънка.
Не бързай ми казва.
Не, аз не бързам...
Твърде дълго чаках
А истината не е такава,
каквато я пишат по вестниците.
Не утре е всичко
и не от болка се раждат сълзите.
Те идват,
когато изгубеното
е фактът,
който те стряска,
докато разглеждаш
снимките стари,
а вън
все още е мрачно и сиво.
Докато
препрочиташ
писмата, които написа
но така и не прати.
А в думите
след послеслов,
едно "сбогом"
така силно изгаря.
В живота най-важните пътища
еднопосочни са
и свършват често
в една малка,
бяла стая...
Не, аз не бързам,
напротив,
твърде дълго чаках...
© Киара All rights reserved.
Поздрав!
