Предаден си от уж верен приятел.

Обидата преглъщаш с горчиво кафе

и сам решаваш да си нападател.

Не трябва другия да е добре, щом на тебе ти е зле.

Замисляш хиляда мръсотии.

Я динени кори.Я бутваш тук-там по някой лев.

Или пък разни груби щуротии.

И после се усмихваш с кеф.

Присмиваш се на хорското нещастие,

Макар ти сам да си калта.

Но нали бедата не е беда,

щом е споделена тя.

Забравил старата повеля

 „на зло с добро да се отвръща”,

пред теб остава цел една :

„Прости ми, брат, но трябва да те смеля,

защото иначе ще ме направиш на кайма..

Ако не съм аз, ще си ти...

Винаги само един остава.”.

Естествено предпочиташ да си ти.

Приятелството тук е безпредметно,

приумица на побелели романтици...