***
Прозорците затворени и черни
лъхат хлад, а аз си мисля:
на чий ли дом са?
На моя дом, а аз - стопанката,
на дом, във който не живее вече никой...
И мен ме няма,
без да заминавам някъде,
а и не помня в него откога не съм се връщала.
Единствените гости са годините ми
и препрочетените книги,
снимките, утъпканите пътища на спомените,
часовника, отмерващ ден и нощ
и пак, и пак, и пак...
А мен ме няма...
Не виждам никой в огледалото ми до вратата,
което някога показваше ме как излизам...
Сега ме няма...
Остава да напише някой
отвън, с големи букви:
"Не звънете, не живее никой!"© Калина Костова All rights reserved.
